Сигрид Унсет - Венецът

Съпругата му стоеше с наведена глава.

— Този мъж — подхвана тя едва доловимо — не искаше да се ожени за мен.

През цялото й тяло премина конвулсивна тръпка и тя размаха юмрук във въздуха.

Лавранс внимателно сложи ръце върху раменете й.

— Това ли е причината? — покъртен попита той и в гласа му прозвуча искрена и печална изненада. — Този мъж ли е причината през всичките тези години да скърбиш, Рагнфрид?

Без да отговори, тя се разтрепери неудържимо.

— Рагнфрид? — погледна я въпросително Лавранс. — Да, но после, когато Бьоргюлф почина… а ти… искаше да… трябваше да ти се противопоставя… но не можех. Тогава за другия ли си мислеше? — прошепна той изплашен, объркан и огорчен.

— Откъде ти хрумват такива неща — отвърна тя със задавен глас.

Лавранс долепи чело до челото на жена си и леко поклати глава.

— Не зная. Тази вечер ми наговори толкова много и странни неща. Хвана ме страх, Рагнфрид. Явно не умея да разбирам женската душевност.

Рагнфрид се усмихна, все още бледа, и обгърна врата му с ръце.

— Господ ми е свидетел, Лавранс. Тогава те умолявах да отида, защото към теб изпитвах пагубна по силата си любов. А към другия таях изгаряща омраза и сякаш чувах как лукавият се радва на лютата ненавист в сърцето ми.

— Обичал съм те от все сърце, жено — промълви Лавранс и я целуна. — Искам да го знаеш. Според мен живяхме сносно, нали, Рагнфрид?

— Винаги си бил безупречен съпруг — отвърна тя, изхлипа и се притисна към гърдите му.

Той я притегли страстно към себе си.

— Иска ми се да прекарам тази нощ при теб, Рагнфрид, и ако се отнесеш с мен като едно време, вече няма да бъда такъв глупак.

Жена му се вцепени в обятията му и се отдръпна:

— Сега са пости — тихо рече тя със странно суров глас.

— Права си — засмя се Лавранс. — Двамата с теб винаги сме спазвали всички пости и сме се старали да живеем според Божиите повели. Сега обаче ми се струва, че щяхме да бъдем по-щастливи, ако имахме за какви грехове да се разкайваме.

— Недей да говориш така — помоли го отчаяно жена му и притисна слабите си ръце до слепоочията му. — Нали знаеш, че искам да постъпваш, както намериш за добре.

Той я притегли в обятията си още веднъж и изстена:

— Бог да й е на помощ. Нека Бог пази всички ни, Рагнфрид. Изморен съм — отсече той и я пусна. — И ти ще си лягаш, нали?

Лавранс я изчака на вратата; тя изгаси огнището, духна малката желязна лампа до стана и потуши искрата с пръсти. Двамата съпрузи излязоха на дъжда и поеха към къщата за спане.

Лавранс стъпи върху стълбата към спалнята, но се върна при жена си, която още беше в преддверието. За последен път тази вечер я притисна към гърдите си и я целуна в мрака. После прекръсти лицето й и се качи да спи.

Рагнфрид се съблече и се мушна под завивките. Известно време лежа, заслушана в стъпките на мъжа си на горния етаж. Леглото горе изскърца и после се възцари тишина. Рагнфрид скръсти тънките си ръце върху повехналите си гърди.

Бог да ми е на помощ. Що за съпруга беше тя, що за майка. Остаряваше с всеки изминал ден, но въпреки това си оставаше същата. Вече не търсеше ласки от Лавранс като на младини, когато го молеше страстно и го заклинаше да й даде любов, а той се затваряше в черупката си и ставаше плах и стеснителен, щом тя пожелаеше да прояви по-голяма щедрост, отколкото изискваха съпружеските й задължения. И макар че зачена много деца, винаги бе принудена да се унижава, побесняла от срам, задето хладните му съпружески ласки не й се струваха достатъчни. Но когато Рагнфрид имаше нужда от доброта и нежност, Лавранс откликваше на потребностите й. Неизчерпаемата му всеотдайност, когато тя лежеше болна и измъчена, охлаждаше като роса разгневената й душа. Лавранс проявяваше готовност да поеме й нейното бреме на плещите си, но не искаше да я направи съпричастна на своите тегоби. Рагнфрид обичаше безкрайно всичките си рожби. Когато изгубеше дете, сякаш някой изтръгваше сърцето от гърдите й. Боже Господи, добре че насред нестихващите тревоги тя все пак успя да изпита сладостта на неговата готовност да отнеме от душата й част от нейната скръб и да я прибави към своята.

Рагнфрид би минала през огън и вода заради Кристин, макар че нито детето, нито Лавранс го допускаха. В майчиното сърце се надигна ярост, напомняща омраза, към дъщеря й, защото тази вечер Лавранс потърси интимна близост с жена си само за да забрави болката си на баща, който вижда рожбата си нещастна.

Рагнфрид не посмя да стане, понеже не знаеше дали Кристин е заспала в другото легло, но се надигна тихо на колене, опря чело о таблата на леглото и започна да се моли. Докато студът постепенно вкочаняваше тялото й, Рагнфрид се отправи за пореден път на нощна разходка, опитвайки се да си проправи път към така търсеното душевно равновесие.