Сигрид Унсет - Венецът

— Видя ли какво пише?

— Не, изобщо не исках да го чета — сурово отвърна Лавранс. — Веднага го върнах на Мюнан и му споделих какво е мнението ми за такова поведение. Ерлен бе сложил и своя печат върху писмото. Що за нелепи детинщини! Мюнан ми обърна внимание, че това бил печатът на херцог Скюле. Ерлен го наследил от баща си. Сигурно така се опитваше да ме накара да се замисля каква огромна чест ми оказват, като молят за ръката на дъщеря ми. Единствената причина Мюнан да помага на Ерлен с толкова усърдие и плам е, че с падението на Ерлен идва крахът на властта и честта на рода от „Хюсабю“, каквито ги помним от дните на Никулаус и Борд. Ерлен вече няма как да се надява да се ожени за жена с неговото потекло.

Рагнфрид се спря пред мъжа си:

— Не съм сигурна дали си прав по този въпрос. Първо, не бива да забравяме, че настъпиха тежки времена за всички ни и мнозина стопани са принудени да се задоволяват с доста по-малка власт и чест от бащата на Ерлен. И самият ти знаеш: днес вече не е толкова лесно човек да се сдобие със земя или стока и да забогатее.

— Зная, зная — нетърпеливо я прекъсна Лавранс. — Точно затова нараства необходимостта човек да се отнася още по-внимателно с наследството си, а не да го пилее.

— Искам да ти кажа и още нещо — настоя съпругата. — Според мен Ерлен е достоен жених за Кристин. Твоят род е бил от най-видните в Швеция, а дядо ти и баща ти са донесли рицарското звание в Норвегия. Моите предци са били благородници и феодали в продължение на стотици години до Ивар-старши. Баща ми и дядо ми бяха кралски служители. Ти и Трун обаче нямате нито привилегиите на придворните, нито кралска земя. Като се замисля, положението на Ерлен Никулаусьон не се различава много от вашето.

— Не е същото — разпалено възрази Лавранс. — На Ерлен са му поднесли власт и рицарско звание на тепсия, а той го е пропилял заради разврат. Разбирам, и ти искаш да ми се опълчиш, Рагнфрид. И ти няма да ме подкрепиш. Да не би и ти като Осмюн и Трун да смяташ, че за мен е голяма чест такива влиятелни големци да искат ръката на дъщеря ми за своя роднина?

— Вече ти казах — тросна се Рагнфрид, — струва ми се безсмислено да се засягаш само защото смяташ, че роднините на Ерлен се отнесли снизходително към теб. Нима не разбираш, Лавранс? Милото ни и послушно дете се осмели да ни се противопостави и да отхвърли Симон Андресьон. Нима не забелязваш колко се е променила Кристин, след като се прибира от манастира? Направо не е на себе си, ходи като омагьосана. Явно обича този мъж толкова силно, че ако не отстъпиш, ще се случи голямо нещастие.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лавранс и я стрелна с поглед.

— Неведнъж тъстове са се запознавали със зетя си, ама не са се усетили.

Лавранс направо се вцепени и пребледня.

— Та ти си нейна майка! — задавено процеди той. — Как смееш… Нима си забелязала сигурни признаци, та се осмеляваш да обвиниш дъщеря ни в подобно нещо?

— Не, не — побърза да го успокои Рагнфрид. — Не това исках да кажа. Но няма как да знаем какво се е случило помежду им или какво може да се случи. В главата й се върти една-единствена мисъл: за любовта към него. Виждам го всеки ден в очите й. Ами ако някой ден реши да ни покаже, че той й е по-свиден от честта и от живота?

Лавранс подскочи като ужилен:

— Полудя ли! Как си позволяваш да говориш така за красивото ни и добро дете? Кристин да не е някоя краварка, дето веднага ще легне по гръб зад оградата. Разбери, Рагнфрид, няма как да е виждала този мъж и да се разговаряла с него много пъти. Всичко ще отшуми, понякога девойките просто проявяват капризи. Господ ми е свидетел, сърцето ми се къса да я гледам толкова скръбна, но все някога мъката трябва да отмине! Говориш ми за живота и честта й. Ще мога да опазя дъщеря си в собствения си дом. Не ми се вярва девойка от добро потекло, възпитана в духа на християнските добродетели за моминска чест, така лекомислено да се раздели с целомъдрието и живота си. Е, народът е съчинил песни за такива любовни терзания. Когато момъкът и момата са усещали изкушението на плътската любов, са създавали песен за мъката си и така са преодолявали желанието си, като са се отказвали да го осъществят. Нали и ти — той погледна Рагнфрид — предпочиташе другиго, когато те омъжиха за мен. Как ли щеше да живееш, ако Ивар ти бе дал правото сама да си избереш жених?

По лицето на Рагнфрид се изписа смъртна бледност:

— Исусе Христе! Пресвета Дево! Откъде знаеш…

— От Сигюр от „Лопт“. Спомена ми нещо, когато се преместихме в долината — отвърна Лавранс. — Отговори на въпроса ми: според теб щеше ли да бъдеш по-щастлива, ако Ивар ти бе позволил да се омъжиш за своя избраник?