Сигрид Унсет - Венецът

Кристин изобщо не смяташе да спази обещанието, дадено на Симон, но с Ерлен успяха да се видят само за малко и да разменят едва няколко думи.

Тя държеше ръката му и го гледаше като свой господар, докато той говореше за случилото се в стаята на Брюнхил. Зарече се да се разправи друг път със Симон Андресьон.

— Ако се бяхме сбили горе, щеше да се разчуе из целия град — разпалено обясняваше Ерлен. — Този Симон го знае много добре.

Кристин усещаше колко дълбоко е наранен Ерлен от случката. Самата тя непрекъснато мислеше за нея. Не можеше да си я избие от главата, защото този път Ерлен претърпя по-силно унижение от нея. Двамата вече се бяха превърнали в една плът и тя носеше отговорност за постъпките му, макар и да не ги одобряваше, но щеше да усеща по кожата си драскотините по неговото тяло.

След три седмици Лавранс Бьоргюлфсьон пристигна в Осло да прибере дъщеря си от манастира.

Кристин се боеше от реакцията му и тръгна към стаята за посетители със свито сърце. Още щом го зърна, увлечен в разговор със сестра Потенсия, се удиви колко се е променил. Вероятно и преди година, когато го видя за последно, си е бил такъв, но в съзнанието на Кристин той още представляваше млад, жизнен и красив мъж. Като малка се гордееше с неговата хубост. Всичките години, прекарани в грижи и тревоги, бяха оставяли неумолимо отпечатък върху лицето му, докато Кристин се превръщаше в млада жена. Просто тя не забелязваше промяната. Едва сега обърна внимание на оредялата му коса, на поръждавелите кичури по слепоочията — така побелява русата коса. Бузите му й се сториха хлътнали и увиснали, а мускулите на лицето — изопнати като струни. Нямаше и следа от здравия му тен. Сега кожата изглеждаше изхабена, загрубяла. Лавранс не вървеше прегърбен, но раменете му под палтото сякаш се бяха поотпуснали. Приближи се към нея с леки и сигурни крачки и й протегна ръка, ала Кристин помнеше колко плавно и пъргаво пристъпваше той на младини. Промяната положително не бе настъпила само през изминалата година, но Кристин я забеляза едва сега. В излъчването му се бе появила и отсянка на лека покруса и сякаш именно тя изваждаше на показ всички други признаци на старостта. Кристин избухна в сълзи.

Лавранс обгърна раменете й с ръка и погали бузата й.

— Недей да плачеш, дете — меко я успокои той.

— Ядосан ли си ми, тате? — тихо попита тя.

— Да, но това е разбираемо — отвърна той и продължи да я милва. — Знаеш, че няма защо да се боиш от мен — печално додаде той. — Кристин, овладей се, не се ли срамуваш да се държиш така? — попита той, защото тя се тресеше от ридания и се свлече на пейката. — Няма да обсъждаме нищо пред хората — напомни той, седна до нея и хвана ръката й. — Няма ли да ме попиташ как са майка ти и сестрите ти?

— Какво казва майка?

— Сигурно се досещаш какво е мнението й, но сега няма да го обсъждаме — настоя отново Лавранс. — Иначе майка ти се чувства добре — рече той и започна да й разказва надълго и нашироко как са у дома, а Кристин малко по малко се успокои.

Въпреки това вътрешното й напрежение не се уталожи, защото неизвестността я плашеше, а баща й не отвори дума за разваления годеж. Даде й пари за милостиня на бедните в манастира. Донесъл бе и дарове, та дъщеря му да ги занесе на сестрите — мирянки от обителта. Самият той направи голямо дарение на манастира и на монахините. Всички останаха с впечатлението, че Лавранс е дошъл да прибере дъщеря си, защото й предстои женитба. Вечерта преди заминаването им абатисата ги покани да споделят с нея трапезата в нейния кабинет. Високопреподобната Груа оцени престоя на Кристин в обителта като изключително ползотворен и похвали старанието й.

Настъпи часът за раздяла. На портата на манастира Кристин се сбогува със сестрите и приятелките си. После Лавранс я поведе към доведения за нея кон и й помогна да се качи на седлото. Чувството да язди надолу към моста заедно с баща си и слугите от „Йорун“ беше много странно. Минаваше гордо и спокойно по пътя, по който неведнъж се бе промъквала в мрака. Кристин си мислеше за великолепното сватбено тържество, описвано неведнъж от Ерлен. Сърцето й се сви. Много по-лесно би било, ако я бе отвел със себе си. Още дълго й предстоеше да крие тайната си, а пред хората да се преструва на такава, каквато не е. Погледът й се спря върху остарялото угрижено лице на баща й и тя осъзна колко прав е Ерлен, като не я взе със себе си.

В странноприемницата имаше доста пътници. Вечерта всички седнаха да се хранят в малката трапезария само с две легла в нея, предназначени за Кристин и за Лавранс, защото ги смятаха за най-изисканите гости. След вечеря другите им пожелаха лека нощ и се отправиха към леглата си. Кристин се чувстваше гузна, задето напълно доброволно се промъкна в кръчмата на Брюнхил Флюга и се отдаде на Ерлен, измъчвана от тревога и страх, че повече няма да се озове в прегръдките му. Тази мисъл я караше да се смята недостойна за радушния прием в странноприемницата.