Сигрид Унсет - Венецът

Нервите на Кристин не издържаха и тя се развика:

— Тръгвай, тръгвай, идвам след теб. Исусе Христе, защо ме мъчиш така, Симон? Нали не ме смяташ за достойна за твоите грижи и опека?

— Не го правя заради теб. Ерлен, бихте ли й казали да ме последва?

Лицето на Ерлен трепереше. Той докосна рамото на Кристин:

— Послушай го, Кристин. Със Симон Андресьон ще си поговорим друг път…

Тя се изправи послушно и си облече палтото. Обувките й останаха до леглото, защото не посмя да разкрие пред Симон, че ги е събула.

Навън отново се спускаше мъгла. Кристин вървеше бързо, с наведена глава и шаваше трескаво с ръце, пъхнати в ръкавите на палтото. В гърлото й напираше безутешен плач. Изпитваше неопределимо желание да се скрие някъде и да ридае до несвяст. Най-лошото сигурно й предстоеше. Тази вечер изпита ново усещане и цялото й същество се гърчеше от ужас: стана свидетелка на унижението на мъжа, комуто се бе отдала.

Симон вървеше плътно до нея, докато тя припкаше през уличките, дворовете и откритите места, където всичко чезнеше от погледа им в мъглата. Спъна се в нещо и политна напред, но Симон я хвана навреме.

— Недей да тичаш така — посъветва я той. — Хората се обръщат след нас. Как само трепериш! — по-меко отбеляза той.

Кристин продължи мълчаливо.

Хлъзгаше се в калта, а чорапите й, макар и кожени, се скъсаха и водата от локвите проникна през тях. Краката й подгизнаха и се вкочаниха.

Наближиха моста над манастирския склон и след като го прекосиха, поеха нагоре с по-бавни крачки.

— Кристин — подхвана неочаквано Симон, — баща ти не бива да узнава за случилото се.

— Как разбра къде съм? — попита Кристин.

— Отидох в обителта, за да говоря с теб, и чух, че един от ратаите на чичо ти дошъл да те вземе. Само дето Осмюн сега не е в града. Не сте особено изобретателни. Чу ли какво ти казах?

— Да — кимна Кристин. — Аз изпратих на Ерлен вест да се срещнем в дома на Флюга. Познавам я.

— Пфу, какви ги говориш! Няма как да знаеш каква е… а той… Чуй ме, Кристин. Постарай се да потулиш случилото се пред Лавранс. А ако се наложи да му признаеш истината, то поне му спести най-позорните подробности.

— Много си се загрижил за баща ми — язвително подхвърли Кристин, цялата разтреперана. Мъчеше се да звучи гордо, но гласът й бе задавен от напиращия плач.

Симон повървя още малко и спря. Макар и неясно, тя виждаше лицето му в мъглата. За първи път Симон изглеждаше толкова сериозен.

— При всяко мое гостуване в „Йорун“ усещах, че вие, жените, не разбирате що за човек е Лавранс. Нямал власт над вас, твърдеше Трун от Йеслингите. Че защо му е да се главоболи с такива дреболии? Лавранс е роден да командва мъже. Той има дарба за предводител, а хората му го следват на драго сърце. Сега вече няма такива герои, баща ми го помни от крепостта „Богахюс“. За жалост съдбата му е отредила да стане стопанин в долината. Оженили го твърде млад, а майка ти никак не улеснява живота му с чепатия си характер. Наистина, баща ти има много приятели, но я ми назови един, който би го подкрепил в тежък час? Бог му взе мъжките рожби и той се осланяше на вас, неговите дъщери, да прославите рода му. И какво става — едната му дъщеря си изгубва здравето, а другата — честта.

Кристин притисна ръка към гърдите си, сякаш искаше да защити сърцето си, да го подготви, та то да устои на словесните удари на Симон.

— Защо ми го казваш? — прошепна след малко тя. — И без това вече не ме искаш…

— Така е — колебливо кимна Симон. — Бог да ми е на помощ, Кристин, помня как те гледах онази вечер в стаята на покойника във „Финсбрекен“. Дано дяволът ме отнесе жив в ада, ако друг път повярвам на невинни момински очи! Обещай ми, че няма да се срещаш с Ерлен преди идването на баща ти — настоя Симон пред портите на манастира.

— Нищо няма да ти обещавам — отвърна Кристин.

— Тогава ще го накарам той да ми обещае.

— Добре, няма да се срещам с него — побърза да се съгласи Кристин.

На раздяла Симон каза:

— Остави на сестрите си кученцето, което някога ти подарих. Те го обичат. Ако не ти тежи да го виждаш в дома си, разбира се. Утре рано сутринта тръгвам на север — съобщи той и хвана ръката й за сбогом под погледа на сестрата, която стоеше на портата.

Симон Андресьон пое надолу към града. Докато вървеше в мъглата, удряше със свит пестник каквото му падне пред очите, бъбреше неразбрано и сипеше ругатни. Закле се пред себе си да не тъжи за нея. Преди смяташе Кристин за чисто злато, но сега, след като я погледна отблизо, видя най-евтина тенекия. Бяла като снежинка, тя подложи ръката си на пламъка на свещта миналата година. Сега пиеше вино с отлъчен от тинга непрокопсаник в бордея на Флюга. Мътните го взели! Сърцето му се късаше от гняв и мъка заради нищо неподозиращия Лавранс Бьоргюлфсьон, който бе гласувал пълно доверие на дъщеря си. И през ум не му минаваше, че тя няма да го оправдае. Сега самият Симон се бе натоварил със задачата да му занесе лошата вест и да го излъже заради Кристин.