Сигрид Унсет - Венецът

Кристин прие думите на Ерлен като знак, че и той осъзнава колко препятствия ги очакват още, преди да постигнат целта си. Изпита благодарност към любимия си. Той продължаваше да ликува:

— Опасявах се, защото не очаквах да събереш смелост да говориш със Симон. Личи, че все пак го харесваш.

— Нека това не те обижда. След всичко преживяно няма как да отрека: Симон е справедлив и порядъчен мъж.

— Ако не ме беше срещнала, сигурно щеше да живееш добре с него, Кристин. Защо се смееш?

— А, сетих се какво ми казваше знахарката Осхил, когато бях дете: разумните хора живеят добре, но по-добре живее онзи, който се осмели да бъде неразумен.

— Бог да благослови леля Осхил, задето те е научила на такива мъдрости — рече Ерлен и я взе в скута си. — Много странно е, но досега не съм те виждал изплашена, Кристин.

— Не ми ли личи? — попита тя, притисната към гърдите му.

Той я остави на леглото и й събу обувките, но после я заведе отново до масата.

— О, мила моя Кристин, щастието ни се усмихва. Нямаше да постъпя така с теб — не спираше да гали косите й, — ако всеки път, щом те зърнех, не ми минаваше през ума, че е напълно невъзможно да ми дадат за жена такава прелестна девойка като теб. Седни и пий с мен — помоли той.

Неочаквано някой почука на вратата, вероятно с дръжката на меч.

— Отворете, Ерлен Никулаусьон, ако сте вътре!

— Това е Симон Андресьон — обясни шепнешком Кристин.

— Отваряйте, в името на лукавия, ако се имате за мъж! — извика Симон и отново блъсна вратата.

Ерлен се приближи до леглото и откачи меча си от куката. Огледа се безпомощно.

— Тук няма къде да се скриеш, освен в леглото…

— Нищо няма да се промени, дори и да се скрия — отвърна Кристин. Станала на крака, тя говореше много спокойно, но Ерлен забеляза колко силно трепери. — Отвори му — подкани го тя.

Симон продължаваше да думка по вратата.

Ерлен се приближи и свали резето. Симон влезе в стаята с изваден меч в ръка, но веднага го прибра в ножницата.

Известно време мълчаха. Кристин не трепереше, а направо се тресеше, но въпреки това изпитваше странно, сладостно нетърпение. В душата й се надигна любопитство пред предстоящата битката между двамата мъже. Най-после си отдъхна: идваше краят на безконечните месеци, прекарани в мълчание, неутолени копнежи и тревоги. Местеше поглед от единия мъж към другия, бледа и със светнали очи. Нетърпението й прерасна в трескаво отчаяние. В очите на Симон Андресьон се четеше повече презрение, отколкото гняв или ревност. Зад привидно гордата физиономия на Ерлен тя забеляза, че вътрешно той изгаря от срам. Досещаше се какво мислят другите мъже за постъпката му да я доведе на такова пропаднало място. За Ерлен това бе равнозначно на плесница. Кристин долавяше нетърпението му да извади меча и да се нахвърли на Симон.

— Защо си дошъл, Симон? — извика Кристин с изплашен глас.

Двамата мъже се обърнаха към нея.

— За да те прибера — отвърна Симон. — Мястото ти не е тук.

— Вече нямате право да се разпореждате с Кристин Лаврансдатер — рязко напомни Ерлен. — Сега тя е моя.

— Щом казвате — грубо отвърна Симон. — В много хубава къща сте завели невестата си, няма що… — Симон се задъхваше и млъкна, за да овладее гласа си. После подхвана спокойно: — Все още се водя неин годеник, поне докато я отведе баща й. Дотогава съм длъжен да браня с огън и меч каквото е останало от честта й — а според хорските приказки то не е никак много.

— Няма нужда да го правите. И сам мога — отсече Ерлен и се изчерви под погледа на Симон. — Нали не си въобразявате, че ще позволя на някакъв хлапак да ме заплашва? — избухна той и сложи ръка върху меча си.

Симон скръсти ръце на гърба си.

— Не съм чак толкова страхлив, та да се изплаша, че ще ме сметнеш за страхливец — заяви той със същия тон. — Ще се бия с теб, Ерлен Никулаусьон, и ще направя живота ти ад, ако в най-скоро време не помолиш Лавранс Бьоргюлфсьон за ръката на Кристин…

— Няма да го сторя по твоя заповед, Симон Андресьон — сопна му се Ерлен, но по лицето му за пореден път плъзна гъста руменина.

— Тогава го направи, за да изкупиш вината си спрямо тази млада девойка — невъзмутимо продължи Симон. — Така ще поправиш грешката си в очите на Кристин.

Тя не издържаше повече да наблюдава как Симон измъчва Ерлен. Тропна с крак и кресна:

— Отивай си, Симон, махай се. Каква работа имаш с нас?

— Нали току-що обясних. Ще се наложи да ме изтърпите, докато баща ти ме освободи от дадената дума.