Сигрид Унсет - Венецът

Кристин заплака тихо, но неудържимо. Досега инстинктивно усещаше, че в любовта й има нещо непристойно и непочтено, но едва сега проумя: вината е нейна.

Трепереше от студ, когато малко след това стана от леглото и Ерлен я навлече в двете палта. Навън цареше пълен мрак. Ерлен вървя с нея до гробището на църквата „Свети Климент“, а Брюнхил я придружи до манастира.

Следващата седмица Брюнхил Флюга дойде в манастира с вестта, че палтото е готово, и Кристин тръгна отново с нея. Както и предишния път, двамата с Ерлен се качиха в таванската стая.

На раздяла той й даде палто:

— Вземи го, за да покажеш все пак нещо в манастира като доказателство къде си била.

Палтото бе ушито от синьо кадифе и червена коприна. Ерлен я попита дали забелязва, че е поръчал палто със същите цветове като роклята, която Кристин носела онзи път в гората. Тя направо се изненада с каква радост посрещна въпроса му. Думите му й доставиха неизпитвана досега наслада.

Изчерпаха хитростта с палтото, за да се срещат тайно. Налагаше се да измислят нова, но се оказа трудно. Ерлен ходеше на вечерната служба в църквата, а няколко пъти Кристин си измисли работа в къщите на старците — миряни, живеещи в манастира, та под прикритието на мрака да разменят с Ерлен няколко думи до оградата.

После Кристин помоли сестра Потенсия за разрешение да посети няколко бедни, немощни старици, които живееха под закрилата на манастира малко по-надалеч от останалите постройки. Зад къщата им имаше навес, където гледаха крава. Кристин предложи услугите си тя да я дои и да почиства; така успяваше да пуска Ерлен да влиза при нея.

С леко учудване Кристин забеляза, че макар и любимият й да се радва на нейната идея и на възможността да прекарват известно време заедно, все пак го гложди някакво недоволство, задето тя е прибягнала до подобна хитрост.

— Май познанството ни не ти се отразява добре — отбеляза той една вечер. — Започваш да ставаш много лукава.

— Нямаш право да ме упрекваш — засегна се Кристин.

— Упрекът ми изобщо не е насочен към теб — побърза да се извини Ерлен и я погледна плахо.

— Никога не съм допускала, че ще мога да лъжа с такава лекота — продължи Кристин. — Но човек не знае какво ще му се наложи да прави.

— Невинаги успяваш да излъжеш — предпазливо рече Ерлен. — Помниш ли как през зимата не съумя да признаеш на годеника си, че не искаш да се омъжиш за него?

Кристин мълчеше и галеше лицето му.

Изпитваше най-силна любов към него, независимо дали я натъжаваше, или удивляваше с думите си. Кристин приемаше тегобата, задето може да поеме вината за целия позор и непристойност във връзката им. Ако бе проявила смелост и бе говорила със Симон, сега щяха да са уредили взаимоотношенията и живота си. Ерлен направи всичко по силите си: каза за женитбата на роднините си. Така разсъждаваше Кристин, когато дните в манастира й се струваха безконечни и мъчителни. Ерлен искаше всичко да е изрядно и правилно. По лицето й грейваше нежна усмивка, сетеше ли се как описва той сватбата им: Кристин ще язди до църквата в кадифе и коприна, а той ще я занесе на ръце до брачното им ложе. Свободно пуснатите й коси ще бъдат увенчани с висока златна корона.

— Красивите ти, прелестни коси — добавяше той и си играеше с плитките й.

— Да, но за теб няма да е първата ни брачна нощ — угрижено рече тя веднъж.

Той я привлече и я прегърна страстно.

— Да не мислиш, че си спомням кога за първи път съм празнувал Коледа или съм видял как склоновете в родния ми край се раззеленяват след зимата? Но помня съвсем ясно кога за първи път те държах в обятията си, помня всяка наша среща и всеки път изпитвам вълнение като на коледно тържество или на лов за птици по зелените склонове…

Примряла от щастие, тя се сгуши до гърдите му. Кристин не се самозалъгваше, че събитията ще се развият според очакванията на Ерлен. Рано или късно щеше да настъпи денят на Страшния съд. Връзката им нямаше как да продължи в същия дух. Но това не я плашеше чак толкова много. Повече се боеше от вероятността Ерлен да замине на север, преди проблемът да се разреши, и да й се наложи да се раздели с него за известно време. Сега Ерлен бе отседнал в крепостта „Акершнес“, защото братовчед му Мюнан Бордшон се бе съгласил да се грижи за стопанството, докато кралският ковчежник се намираше в град Тюнсберг, където кралят лежал тежко болен. Един ден обаче щеше да се наложи Ерлен да се прибере и да поеме управлението на имотите си. Кристин не искаше да признае пред себе си дори за миг колко я плаши мисълта за любовницата, която го чака у дома. Ужасяваше се и защото се страхуваше повече от това да застане сам–самичка пред Симон и баща си и да им признае какво й е на сърцето, отколкото от вероятността да я хванат в прегрешение с Ерлен.