Сигрид Унсет - Венецът

Кристин се почувства напълно отчаяна и не успя да отрони дума.

На вратата се появиха Симон и майка му. Ръката на Ерлен висеше отпусната върху коляното му, така близо до нея, но все пак недостижима…

— Трябва да говоря с теб — настоя той, — не успяхме да си кажем нищо…

— Ела на литургията в църквата „Света Дева Мария“ след Коледа — бързо прошепна Кристин, изправи се и тръгна към вратата.

Госпожа Анерд се държеше много любвеобилно и грижовно към Кристин, докато вървяха към къщи, а там дори й помогна да си легне. Двамата със Симон размениха няколко думи едва на следващия ден.

— Как така си се съгласила да разнасяш вести между този Ерлен и Ингебьорг Филипусдатер? — учуди се той. — Нямаш работа да се намесваш в техните тайни срещи!

— Между тях няма нищо особено — вдигна рамене Кристин. — Тя е куха лейка.

— Също така ми се струва доста неразумно от твоя страна да тръгнеш сама из гората с тази сврака.

В отговор Кристин доста рязко му обърна внимание, че двете са се изгубили не по своя вина. Симон замълча.

На следващия ден семейството на Симон изпрати Кристин до манастира и после пое към имението си.

Всеки ден в продължение на цяла седмица Ерлен идваше на вечерната служба в църквата на манастира, но на Кристин не й се удаде нито един сгоден случай да размени с него някоя дума. Тя се чувстваше като ястреб, кацнал на клонка със спусната над очите качулка. Кристин се разкайваше за всяка необмислена дума, която двамата изрекоха при последната си среща. Не биваше да го допускат. Дори мисълта, че случилото се тогава е неочаквано и за двама им и те не си даваха сметка какви ги говорят, не й донесе утеха.

И ето че един следобед в кабинета на абатисата дойде красива жена, явно съпруга на гражданин. Тя попита за Кристин Лаврансдатер и се представи като съпруга на търговец на дрехи. Мъжът й току-що се прибрал от Дания с нови хубави палта и Осмюн Бьоргюлфсьон пожелал да подари едно на племенницата си. По негова заръка жената дошла в манастира, за да вземе Кристин и да я заведе у дома си, та Кристин да си избере връхна дреха.

Разрешиха на Кристин да напусне обителта с непознатата. На девойката не й се вярваше чичо й да е решил да й направи такъв скъп подарък и дори да изпрати жена да я вземе от обителта. Някак си не му беше присъщо. Непознатата отначало не се показа много разговорлива и отбягваше да отговаря на въпросите на Кристин, но с наближаването на града изведнъж подхвана:

— Нямам желание да те правя на глупачка, каквато си ми хубавица. Ще ти призная истината, пък ти ще решиш какво да правиш. Изпрати ме не твоят чичо, а друг мъж. Опитай се да отгатнеш името му. Не успееш ли, няма да ти позволя да идваш с мен. Нямам мъж и се прехранвам, като давам подслон на пътници и им наливам бира. Няма защо да се боя от грях или от блюстителите на реда, но не искам по моя вина да те обезчестят в странноприемницата ми.

Кристин се спря, пламнала от срам. Прониза я болезнено чувство на неудобство заради Ерлен. Жената продължи:

— Ще те придружа обратно до манастира, Кристин, но ще ми платиш за положеното усилие. Рицарят ми обеща голямо възнаграждение. И аз някога бях красива и ме обезчестиха с измама. Ако се сетиш за мен, споменавай ме в молитвите си вечер. Името ми е Брюнхил Флюга.

Кристин свали пръстен от ръката си и го подаде на жената:

— Много мило от твоя страна, Брюнхил, но този мъж сигурно е моят роднина Ерлен Никулаусьон. Ако е той, няма нищо страшно. Иска от мен да го помиря с чичо ми. Не се разкайвай, задето си се съгласила да ме доведеш. Благодаря ти за предупреждението.

Брюнхил Флюга се извърна, за да прикрие усмивката си.

Поведе Кристин през уличките зад църквата „Свети Климент“ и двете заслизаха към реката. По склона се виждаха няколко дребни стопанства, отдалечени от останалите. Двете жени минаха през няколко огради от дървени колчета и срещу тях се зададе Ерлен. Той се огледа на всички страни, съблече си палтото, загърна в него Кристин и нахлузи качулката на главата й.

— Какво ще кажеш за този мой отчаян опит да се видим? — побърза да попита той шепнешком. — Сигурно ме мислиш за луд, но просто трябва да говоря с теб.

— Май няма да извлечеш голяма полза от размисли кое е правилно и кое — грешно.

— Не говори така — помоли Ерлен, — Вината е моя… Кристин, не спирам да мисля за теб ни денем, ни нощем — прошепна той в ухото й.

През тялото й премина сладостен трепет, когато за миг го погледна право в очите. Почувства се виновна, защото погледът на Ерлен събуждаше у нея пориви, различни от мисълта за тяхната любов.