Сигрид Унсет - Венецът

По протежението на дългата стена се намираше закрепена за пода маса. Кралската прислуга носеше непрекъснато бира, медовина и вино. Веднъж Симон заведе Кристин до масата, за да се подкрепят с питие, и тя видя Ерлен, застанал до нея, точно зад Симон. Ерлен я погледна и Кристин се разтрепери неудържимо, докато поемаше чашата от ръката на Симон и я поднасяше към устните си. Ерлен зашепна оживено на своя другар — едър, пълен, красив възрастен мъж. Събеседникът му поклати недоволно глава с ядосан вид. Веднага след това Симон поведе Кристин към танцуващите.

Тя не знаеше колко продължи този танц. Песента сякаш нямаше край, а всяка секунда й се струваше безконечна и изпълнена с болка от неутолен копнеж и безпокойство. Накрая танцът все пак свърши и Симон отново я поведе към масата с напитките.

Негов другар го заговори и го дръпна към група младежи. И тогава пред Кристин тутакси се появи Ерлен.

— Искам да ти кажа толкова много неща — прошепна той, — просто не зная с кое да започна. За бога, Кристин, да не ти прилоша? — побърза да попита той, когато забеляза, че тя е пребледняла като тебешир.

Тя не го виждаше ясно. Между лицата им се стичаше водопад. Ерлен взе чаша от масата, пи и й я подаде. Чашата натежа в ръката й. Не успя да я поднесе до устните си. Струваше й се, че ръката й е отсечена от рамото.

— Значи искаш да пиеш с годеника си, но не и с мен? — тихо попита Ерлен.

В този миг Кристин изпусна чашата на пода и политна в ръцете му.

Когато дойде на себе си, установи, че лежи на пейка, с глава, отпусната в скута на непозната жена. Бяха разхлабили колана й и брошката, която пристягаше дрехата на гърдите й. Някой я плескаше по дланите, за да я свести. Бяха плиснали вода в лицето й.

Кристин се надигна. Сред наобиколилите я хора съзря пребледнялото, болезнено изкривено лице на Ерлен. Самата тя се чувстваше отмаляла, сякаш някой бе разтопил крайниците й, а главата й като че ли се бе уголемила и изпразнила от съдържание. Въпреки това вътре бе останала една-едничка ясна и отчаяна мисъл: трябва да говори с Ерлен.

Кристин се обърна към Симон Андресьон:

— Стана ми много задушно — тук горят много свещи, а и не съм свикнала да пия толкова вино.

— Сега по-добре ли си? — попита Симон. — Изплашихме се за теб. Да те изпратя ли до вкъщи?

— Да изчакаме да си тръгнем с родителите ти — спокойно предложи Кристин. — Седни при мен, вече нямам сили да танцувам — тя потупа възглавницата върху пейката и му направи знак да седне, а другата си ръка протегна към Ерлен: — Елате да се присъедините към нас, Ерлен Никулаусьон, не успях дори да ви предам поздравите на Ингебьорг. В последно време се опасява, че сте я забравили.

Кристин забеляза, че на него му е много по-трудно да запази самообладание, и положи усилие, за да потисне напиращата на устните й язвителна усмивка.

— Предайте на госпожицата най-сърдечните ми благодарности, задето си спомня за мен — смотолеви той.

Кристин се напрягаше да измисли послание, което да подхожда на леконравната Ингебьорг и същевременно да провокира Ерлен да го разтълкува правилно. В душата й се надигна горчивина заради продължилата няколко месеца пълна неизвестност, която бе принудена да изтърпи.

— Скъпи Ерлен — рече тя, — как бихме могли да забравим мъжа, защитил така смело честта ни?

Лицето му се изопна, сякаш му зашлеви плесница. Кристин мигом се разкая за хапливия си намек. Симон се поинтересува за какво става дума. Тя му разказа за приключението си с Ингебьорг в гората по склона Айкаберг. Симон видимо се подразни и за да смени темата, тя го помоли да попита майка си дали ще си тръгват скоро. Чувствала се доста изтощена. Щом Симон се отдалечи, Кристин погледна крадешком Ерлен.

— Не съм очаквал от теб такава съобразителност — тихо отбеляза той. — Направо удивително!

— Както вероятно се досещаш, често ми се налага да лъжа и да се крия — мрачно рече тя.

Ерлен дишаше тежко и все още изглеждаше блед.

— Така ли стоят нещата? — прошепна той. — Та ти ми обеща да потърсиш помощта на приятелите ми, ако се стигне дотук. Бог ми е свидетел: не е минал и ден, без да мисля за теб и да се питам дали не се е случило най-лошото…

— Зная какво наричаш „най-лошото“ — сухо го прекъсна Кристин. — Не се бой. За мен най-лошото би било да не ми проговориш. Не разбираш ли, че ходя сред монахините като черна овца?

Млъкна, защото сълзите й напираха.

— Затова ли си дошла сега с Дюфрините? — поинтересува се Ерлен.