Сигрид Унсет - Венецът

— Нямам представа за какво си мислят те — изморено рече Кристин. — Но е истина, че непрекъснато мисля само за този мъж и копнея за него. Не съм си прибрала косата под забрадка единствено заради татко и мама. Иначе щях да го направя на часа, без да се притеснявам, че ще ме нарекат негова любовница. Искам само да бъда негова.

— Знаеш ли дали този мъж има почтени намерения към теб и някой ден ще носиш името му и пред Бога? — попита брат Едвин.

Кристин му разказа цялата си история с Ерлен Никулаусьон. Докато говореше, й се струваше, че никога не е изпитвала съмнения относно благоприятната развръзка на събитията.

— Не разбираш ли, братко Едвин — настойчиво го хвана за ръката тя, — не бяхме господари на себе си. Ако го срещна тук, пред божия храм, нека Господ да ми е на помощ. Ще тръгна веднага с него, само да ме помоли. Вече зная — и другите са грешни, колкото и ние. Когато се прибрах у дома след случилото се с Ерлен, не можех да проумея как така страстта взема превес над човешкия разум и ни кара да забравим страха си от прегрешенията, но сега преживях какво ли не и разбрах: ако хората не получат опрощение за греховете си, извършени под напора на плътско желание или гняв, Царството небесно ще опустее. И за теб се говори, че почти си пребил човек в яростта си.

— Вярно е — призна монахът. — Благодаря на Божията милост, че днес не се наричам убиец. Това се случи отдавна, бях млад и не можах да понеса несправедливото отношение на епископа към нас, бедните монаси. Крал Хокон, тогава още херцог, ни даде позволение да строим храм, но ние нямахме пари и решихме да го издигнем със собствените си ръце. Имахме само неколцина работници, които ни помагаха повече заради наградата в Царството небесно, отколкото заради нищожното парично възнаграждение. Вероятно ние, монасите — просяци, сме проявили високомерие, като сме искали да издигнем такава пищна църква, но се радвахме като деца на труда си и пеехме хвалебствени химни, докато сечахме дърва, зидахме и се претрепвахме от работа. Бог здраве да дава на Ранюлв, нашия майстор — строител, изкусен ковач. Според мен сам Бог го е дарил с толкова дарби и знания. Тогава изработвах пана от камък и завърших пано на света Клара, която ангелите отвеждат в църквата „Свети Франциск“ сутринта на Рождество Христово. Паното стана разкошно, всички му се радвахме, а после тези слуги на дявола сринаха стените, а падналите камъни счупиха паната ми. Неспособен да се овладея, се нахвърлих върху виновника с чук в ръка… По лицето ти грейна усмивка, Кристин. Не осъзнаваш ли колко грешно е да откриваш успокоение в разказите за хорската слабост, вместо да слушаш истории за човешката добродетел, които да ти служат за пример? Не ми е никак лесно да ти дам съвет — призна той на изпроводяк. — Ако не постъпиш по най-правилния начин, ще обречеш родителите си на скръб и ще посрамиш целия си род. Погрижи се да развалиш годежа си със Симон Андресьон и изчакай търпеливо Бог да ти изпрати отреденото ти щастие. Дотогава се покайвай с цялото си сърце за стореното и не позволявай на този Ерлен да те съблазни и да съгрешите за пореден път, а го помоли горещо да се помири с роднините ти и с Бога… Не мога да те освободя от греха ти — заключи брат Едвин. — Но ще се моля за теб от цялата си душа.

Той положи старите си изтънели ръце върху главата й и на раздяла се помоли Божията мир и благодат да я осенят.

После Кристин изобщо не си спомняше в подробности какво й каза брат Едвин, но когато си тръгна от миноритския манастир, в мислите и душата й настъпи странна яснота и успокоение.

Преди се бореше с притъпен и потиснат страх и се мъчеше да му се противопостави: не е извършила чак толкова тежък грях. Сега брат Едвин й даде да разбере ясно и недвусмислено, че е съгрешила, и й обясни в какво се състои прегрешението й. Посъветва я да не го отрича пред себе си, а да се постарае да понесе бремето му търпеливо и безропотно. Кристин се опитваше да не мисли за Ерлен с предишното нетърпение: нито за дългото му отсъствие, нито за ласките му. Реши да му бъде вярна и да мисли за него само с доброта. Сещаше се и за родителите си и си обеща да ги възнагради за обичта им. Само веднъж да преодолеят мъката, която се канеше да им причини, като наруши обета, даден на Дюфринския род. Кристин често си припомняше съвета на брат Едвин да не търси утеха в грешките на другите. Чувстваше се покорна и склонна към пълно послушание. С лекота печелеше благоразположението на монахините. Започна да се успокоява с мисълта, че не е толкова трудно да намериш пътя към одобрението на околните. Надяваше се двамата с Ерлен да не изпитат на гърба си хорската злоба.