Сигрид Унсет - Венецът

Пет вечери Ерлен си тръгваше през нощта, но последната я помоли горещо да остане при нея. Кристин се боеше, но той настоя:

— Кристин, ако ме открият в спалнята ти, не се боя да отговарям за постъпките си.

На нея също й се искаше да прекара поне още малко време с него и не намери сили да му откаже каквото и да било.

Опасяваше се да не се успят, затова цяла нощ седя, облегната на таблата на леглото. От време на време задрямваше и не знаеше кога Ерлен наистина я е погалил и кога е сънувала. Държеше ръката си върху гърдите му и усещаше как бие сърцето му. Седеше с обърнато към прозореца лице, за да не изпусне изгрева. Когато навън просветля, тя го събуди. Облече се и двамата излязоха на чардака. Ерлен прескочи парапета и се озова от другата страна на къщата. После се изгуби зад ъгъла. Кристин влезе в спалнята и се сви в кревата. Най-сетне остана сама и даде воля на сълзите си за пръв път, откакто стана собственост на Ерлен.

В манастира, дните се нижеха постарому. Кристин сновеше между спалното помещение и църквата, тъкачницата, библиотеката и трапезарията. Монахините и останалите живущи в обителта събираха реколтата от двора и овощната градина; дойде време за празничното шествие по случай Кръстовден, а после — за постите преди Архангеловден. Кристин се чудеше как така никой не забелязва настъпилата у нея промяна. Причината сигурно се криеше във факта, че тя винаги ставаше мълчалива в присъствието на чужди хора, а и нейната дружка Ингебьорг Филипусдатер говореше за двама.

Никой не се досещаше колко далече от обителта летят мислите на Кристин. Наум тя си повтаряше, че вече е любовницата на Ерлен. Сега всичко й се струваше като сън: вечерта след празника на света Маргарита, времето, прекарано в плевнята, нощите в спалнята в „Скуг“. Или тези срещи бяха сън, или сегашният й престой в манастира. Но тя знаеше, че един ден ще се събуди, защото всичко ще излезе наяве. Нито за миг не се заблуждаваше: в утробата си вече носеше детето на Ерлен.

Не й се мислеше какво я очаква, когато разбулят тайната й: дали ще я хвърлят в тъмница, или ще я изпратят вкъщи. Пред очите й в далечината се мярнаха бледите образи на родителите й. От гледката й прилоша и тя реши да чака бурята да отмине. Ще се помъчи да се вземе в ръце и да изтърпи най-тежкото, за да се озове най-накрая в обятията на Ерлен — единственото място, където се чувстваше у дома си.

В напрегнатото й очакване на събитията имаше и крепка надежда, и силен страх. Сладостната тръпка беше примесена със страдание. Кристин осъзнаваше нещастието си, но въпреки неволите любовта й към Ерлен избуяваше и цъфтеше в душата й като посято в нея растение. В последната им нощ заедно Кристин откри ведно с разливащата се по тялото й нега, че в ръцете му я очакват непознати за нея радости и щастливи мигове. При спомена за нощта я полазваха сладостни тръпки, все едно я облъхваше горещо ароматно дихание от нажежените от слънцето градини. Горско копеле — дете, заченато сред природата. Кристин прие ругатнята, запратена в лицето й от Инга, и я притисна до сърцето си. Усети топлината на слънчевите лъчи и вдиша мириса на борови иглички. Сякаш с всяко потреперване, всеки неспокоен удар на сърцето й зараждащият се в нея живот й напомняне, че е поела по нов път. Колкото и да бе труден и непроходим, накрая щеше да я заведе при Ерлен — Кристин не се съмняваше.

Докато заедно с Ингебьорг и сестра Астрид тъчаха големия килим с изображения на рицари и птици, кацнали на вейки, Кристин си представяше как ще избяга от манастира, когато бременността започне да й личи. Ще тръгне по селския път, облечена като беднячка, понесла всичките си ценности във вързоп. Ще измолва покрив над главата си в някое далечно село и ще прислужва на стопаните: ще носи кобилица на рамо, ще чисти обора, ще меси хляб, ще пере и ще я проклинат, задето не иска да издаде кой е бащата на детето й. А после Ерлен ще я намери…

Понякога дори си представяше, че той закъснява и не я заварва жива. Тя лежи красива и бяла като платно в бедното селско легло. Ерлен се навежда и прекрачва прага. Облечен е в дългото си до земята черно палто, с което го помнеше от „Скуг“. Стопанката го води до кревата, той пада на колене и хваща изстиналите й ръце. По лицето му се изписва неописуема мъка. О, не, не може да бъде, едничка моя радост… Привел снага под бремето на скръбта, той излиза от стаята, притискайки до гърдите си новородения си син. Завива го в гънките на палтото си. Не, Кристин не искаше да допусне подобна развръзка. Няма да умре, няма да допусне такава участ да сполети любимия й. Но понеже я налегна униние, тези мисли й носеха известно облекчение.