Сигрид Унсет - Венецът

Докато гледаше черната му коса в скута си, в съзнанието й изплува спомен, ясен и същевременно далечен като сгушена в мрака на планински склон къща, внезапно осветена от слънчев лъч в неспокоен ден. И в сърцето й сякаш се надигна онази нежност, за която някога я молеше Арне Юрдшон, без тя да го разбере. Със страх и трепет в сърцето тя притегли Ерлен към себе си и притисна лицето му към гърдите си. Целуна го, все едно се боеше да не й го отнемат. После погледна главата му в прегръдките си, сякаш държеше дете. Закри очите му с ръка и обсипа устата и бузите му с целувки.

Слънчевата светлина вече не огряваше поляната. Тежкият цвят на върховете на дърветата потъмня още повече и се разля по цялото небе. В облаците се виждаха само малки, медночервени светли точици, наподобяващи пламъци от пожар. Баярд се появи, изпръхтя високо и застана неподвижно, вторачен в тях. Светкавица разцепи небето, последвана от трясъка на недалечен гръм.

Ерлен се изправи и поведе коня към близката стара плевня. Завърза го за вратата до купчина дърва. В плевнята имаше натрупано сено. Ерлен разстла дрехата си и двамата с Кристин седнаха, а кучетата легнаха до тях.

Не след дълго плисна проливен дъжд. Гората зашумоля, а дъждовните капки плющяха по земята. Наложи се да се изместят по-навътре, за да не се намокрят. След всеки прокънтял гръм Ерлен питаше Кристин:

— Не те ли е страх, любима?

— Малко — отвръщаше тя и се притискаше в обятията му.

Загубиха представа за времето. Бурята отмина бързо, гръмотевиците отекваха съвсем в далечината, а слънцето огряваше мократа трева. От покрива се стичаха все по-малко лъскави капки. В плевнята се разнасяше все по-силно сладникавото ухание на сено.

— Трябва да тръгвам — рече Кристин.

— Да, трябва да тръгваш — съгласи се Ерлен и хвана крака й.

— Ще се намокриш. Вземи коня, а аз ще вървя пеш.

Ерлен я гледаше странно. Кристин потрепери. Заради сърцебиенето, предположи тя. Ръцете й бяха студени и потни. Когато той целуна оголеното й коляно, тя вяло се опита да го отблъсне. Ерлен вдигна лице за миг и й заприлича на един мъж, когото нахраниха в манастира. Така целуна той дадения му комат хляб. Кристин се отпусна безсилно в сеното с разперени ръце и позволи на Ерлен да осъществи желанието си.

Тя седеше изправена, когато Ерлен надигна глава от ръцете си и се подпря отривисто на лакът:

— Не ме гледай така, Кристин!

Гласът му я проряза като неизпитвана досега остра болка. Той не се чувстваше щастлив от случилото се!

— Кристин, Кристин… Сигурно си мислиш, че съм те подмамил да дойдеш при мен в гората, за да ти сторя това, да те насиля…

Тя погали косите му, без да го погледне.

Не си ме насилвал. Ако те бях помолила, щеше да ме пуснеш да си отида — прошепна тя.

— Не съм сигурен — отвърна той и зарови лице в скута й. — Опасяваш ли се, че ще предам доверието ти? — страстно попита той. — Кристин, кълна ти се в християнската си вяра — Бог да ме изостави в сетния ми час, ако не ти бъда верен, докато съм жив.

Тя не продума, само галеше косите му.

— Май стана време да се прибирам — въпросително рече тя след време и изчака отговора му със смъртен страх в сърцето.

— Да — кимна мрачно той.

Ерлен се изправи чевръсто, отиде до коня и отвърза юздите.

И Кристин стана от сеното. Постепенно започна да осъзнава какво се е случило между тях. Почувства се отпаднала и съкрушена. Сама не знаеше какво бе очаквала от срещата им — може би Ерлен да я качи на коня си, да я отведе от тук и вече да не се връща при роднините си? По цялото си тяло изпитваше странна болка. Значи за това се пееше във всички народни песни. Изживяването с Ерлен я превърна в негова жена и тя не можеше да допусне мисълта, че ще живее далеч от обятията му. Трябваше да си тръгне и да го остави тук, но цялото й същество отхвърляше тази перспектива.

Ерлен и Кристин поеха надолу из гората, хванати за ръка. С другата си ръка той водеше коня, но не знаеше какво да й каже.

Приближиха се до постройките на „Скуг“ и Ерлен понечи да се сбогува с нея.

— Недей да тъжиш така, Кристин, съвсем скоро ще станеш моя съпруга.

— А кога заминаваш? — попита тя със свито сърце.

— Веднага щом отпътуваш от „Скуг“ — отвърна той и в гласа му се появи по-бодра нотка. — Ако се откажат от похода, ще се посъветвам с Мюнан. Той отдавна ми повтаря да се задомя. Ще се съгласи двамата да поговорим с баща ти.

Кристин наведе глава. След всяка негова дума бъдещето й в манастира или в родния дом й се струваше все по-немислимо; сякаш се носеше по течение, отдалечаващо я от всичко познато.