Сигрид Унсет - Венецът

— Всеки смелчага трябва да проявява поне малко непокорство — заключи Осмюн Бьоргюлфсьон. — А и онази жена беше голяма красавица. Но ти, Кристин, нямаш работа с Ерлен, така че не се тревожи за неговите дела.

Ерлен не дойде на панихидата, както обеща на Кристин, и тя през цялото време мисли за него, а не за Божието слово. Не само не изпитваше угризения за това, но и усещаше странно отчуждение от неща, които доскоро й бяха близки.

Помъчи се да се утеши с мисълта, че Ерлен е намерил за най-разумно да не издават познанството си пред нейния настойник. Тя споделяше същото мнение, но цялото й сърце копнееше за Ерлен. Вечерта си легна в отредената за нея спалня и си поплака.

На следващия ден излезе да се поразходи из гората с шестгодишната си братовчедка. Поотдалечиха се от имението и чуха, че някой се приближава зад гърба им. Кристин позна Ерлен, без дори да се обърне.

— Цял ден седя на хълма и наблюдавам двора — призна той. — Надявах се да намериш сгоден случай да излезеш из гората…

— Да не мислиш, че съм излязла, за да те видя? — засмя се Кристин. — Не се ли боиш да ходиш из гората на чичо ми с кучета и лък в ръка?

— Лично той ми позволи да ловувам тук известно време. А кучетата са негови — намериха ме тази сутрин — той погали животните и взе момиченцето в скута си. — Нали ме познаваш, Рагнфрид? Не бива да казваш, че сте говорили с мен, а аз ще ти подаря нещо.

Ерлен подаде на детето кесийка със стафиди.

— Всъщност ги носех за теб, Кристин. Това дете дали може да пази тайна?

Разговаряха припряно и с усмивка на уста. Ерлен беше облечен в къса, тясна кафява жилетка, а на главата си носеше червена копринена шапка. Изглеждаше младолик, смееше се и закачаше детето. Междувременно хвана ръката на Кристин и я стисна до болка.

Ерлен изрази радостта си от подготвяния поход:

— Така по-лесно ще подновя дружбата си с краля — обясни той. — И всичко ще стане по-лесно — додаде развълнувано той.

По едно време седнаха на поляна в гората. Ерлен държеше детето в скута си и тайно галеше пръстите на Кристин в тревата. Мушна в ръката й три златни пръстена, завързани един за друг.

— А някой ден ще имаш толкова, колкото можеш да носиш — обеща й той шепнешком.

— Ще те чакам тук, на тази поляна, всеки ден по това време, докато си в „Скуг“ — рече й той на раздяла. — Идвай, когато успееш.

На следващия ден Осмюн Бьоргюлфсьон замина заедно със съпругата си Юрид и децата за фамилното имение в Хаделан, защото се изплашиха от слуховете за предстоящите походи. Живеещите близо до Осло още не бяха успели да се отърсят от спомена за последния опустошителен поход на херцог Айрик. Майката на Осмюн, изплашена до смърт, пожела да потърси убежище в манастира на Кристин, защото беше твърде немощна, за да пътува с останалите. Кристин обеща да остане при нея — наричаше я своя баба, — докато Осмюн се върне от Хаделан.

По пладне, когато хората в имението се оттеглиха да си починат, Кристин се качи в спалнята си. Бе донесла вързоп с дрехи и сега се преоблече, докато си тананикаше.

От баща си имаше памучна небесно синя рокля, изпъстрена с червени цветчета. Реши да се натъкми с нея. Среса косите си и ги прибра назад с червена копринена панделка. На кръста си сложи колан също от червена коприна, а на ръцете — пръстените от Ерлен. През цялото време се чудеше дали ще му се хареса така.

Двете кучета, скитали вчера с Ерлен из гората, спаха в нейната стая. Сега Кристин ги примами да тръгнат с нея. Промъкна се между постройките и пое по пътеката към гората.

Палещите лъчи на обедното слънце огряваха самотната, притихнала поляна. От заобикалящата я борова гора се носеше силно ухание. Слънцето печеше, а синьото небе изглеждаше някак натежало над върховете на дърветата.

Кристин седна на сянка. Отсъствието на Ерлен не я разтревожи. Не се съмняваше в него. Дори изпита особено задоволство, че е пристигнала първа и ще го почака.

Заслуша се в тихото жужене на мушиците по пожълтялата трева. Откъсна няколко уханни цветчета, които достигна само с едно протягане на ръката. Стри ги между пръстите си и ги помириса. Унесе се в дрямка, макар и с широко отворени очи.

Не помръдна дори когато чу тропот на копита в гората. Кучетата започнаха да ръмжат и козината им настръхна, но после се втурнаха към поляната с радостен лай, размахвайки дружелюбно опашки. Ерлен слезе от коня, потупа го по гърба и го пусна. Затича към Кристин, а кучетата подскачаха из краката му. Той ги закачаше, милваше ги по муцуните и се приближи, следван от двете сиви като вълци животни. Кристин се усмихна и му протегна ръка, без да става.