Сигрид Унсет - Венецът

Празничният обяд продължи дълго заради ритуалите, при които се вдига чаша и се споменават Бог, Дева Мария, света Маргарита, свети Улав и свети Халвар, четат се молитви и се пеят песни.

През отворената врата Кристин видя, че слънцето се е скрило. От платото се носеше музика и песни. Младите станаха от масите, когато абатисата им позволи да слязат и да се позабавляват, ако искат.

На платото горяха огньове. Наоколо се извиваха хора от пъстро и черно облечени младежи. Свирачите седяха върху наредени един върху друг сандъци и опъваха струните на цитрите. Понеже се събраха твърде много хора за едно хоро, се образуваха по-малки кръгове и във всеки изпълняваха различна песен. Вече се смрачаваше, върховете на северните горски склонове се чернееха на фона на жълтеникаво зеленото небе.

Хората пиеха под чардака. Неколцина мъже се втурнаха към шестте девойки от манастира, които слязоха по стълбите. Мюнан Бордшон се спусна към Ингебьорг, а Ерлен хвана Кристин за китката. Стисна ръката й, пръстените им се отъркаха и се сплетоха здраво.

Ерлен я заведе при най-далечния огън. Там танцуваха деца. Със свободната си ръка Кристин се залови за дванайсетгодишно момче, а Ерлен — за крехко, дребничко девойче.

В тяхното хоро не пееха, а само се поклащаха под звуците на музиката. После някой извести, че Сивур Датчанина искал да им изпее нещо. Напред пристъпи висок, светъл мъж с грамадни ръце и подхвана песента си:

Свирачите не знаеха песента и само подръпваха струните, а датчанинът пееше без съпровод с красивия си силен глас:

Свирачите успяха да хванат мелодията, а танцуващите започнаха да си тананикат новата песен и се включиха в рефрена.

Времето напредна. Огньовете представляваха вече само купчини пепел, която ставаше все по-черна.

Кристин и Ерлен стояха под дърветата до оградата, хванати за ръце. Шумотевицата, вдигната от празнуващите, утихна. Само неколцина младежи газеха жаравата и си тананикаха, но свирачите вече си бяха легнали. Повечето хора си тръгнаха. От време на време някоя стопанка минаваше да търси мъжа си, напил се с бира и заспал кой знае къде.

— Къде ли съм си оставила връхната дреха? — прошепна Кристин.

Ерлен я прихвана през кръста и загърна и двамата с пелерината си. Притиснати един до друг, те тръгнаха из градината с билките.

Лъхна ги силен дъх на подправки, но вече по-приглушен и овлажнял от мъглата. Спусна се много тъмна нощ. Облаците над върховете на дърветата обагриха небето в сиво. Двамата усетиха присъствието и на други хора в градината. Ерлен притисна девойката към гърдите си и попита шепнешком:

— Страхуваш ли се, Кристин?

Тя възприемаше околния свят като бегъл проблясък в съзнанието си. Даваше си сметка, че това е безумие, ала се чувстваше обладана от приятно вцепенение. Притисна се към Ерлен и зашепна неясни думи, без сама да знае какви.

Стигнаха до края на пътеката, където имаше каменна стена. Отвъд нея се простираше гората. Ерлен й помогна да се покатери. Пое я от другата страна и я задържа в ръцете си, преди да я пусне на земята.

Кристин вдигна лице към Ерлен и му поднесе устните си. Той докосна слепоочията й, зарови пръсти в косите й. Усещането беше приятно. Прииска й се да отвърне на ласките му, прегърна главата му и се опита да го целуне, както я бе целунал той.

Ерлен плъзна ръце по гърдите й и ги погали, а тя усети как той сякаш отвори сърцето й и го докосна. Ерлен раздипли леко ризата й и целуна гръдта й. Все едно нажежи цялото й същество.

— Никога не бих те наранил — прошепна Ерлен. — Не бих допуснал да пролееш и една сълза заради мен. Не съм си представял по-добра девойка от теб, скъпа Кристин.