Сигрид Унсет - Венецът

В прохладното и свежо утро шествието тръгна от обителта и пое на запад към Фрюша. В околността селяните почти бяха прибрали сеното, а по протежение на дървените огради растяха на туфи сини камбанки и златиста дагуса. Класовете на избуялия по нивите ечемик се люлееха сребристобели с лек розов оттенък. На места, където тясната пътека криволичеше между нивите, хората се затрудняваха да минат заради избуялата растителност.

Хокон вървеше начело, понесъл знака на манастира с иконата на Дева Мария върху синя копринена покривка. Следваха го слуги и старци от обителта, после абатисата и четири възрастни монахини на коне. След тях вървяха девойките. Светските им премени блестяха на слънчевата светлина, преливащи от ярки цветове. На края на шествието пристъпваха няколко старици — мирянки и въоръжени мъже.

Членовете на обителта прекосяваха светлите ниви с песен на уста, а срещнеха ли ги селяни, отстъпваха встрани и отдаваха почит. Наоколо вървяха групички от миряни, тръгнали към църквата. Не след дълго монахините чуха зад гърба си хвалебствена песен, изпълнена от плътни мъжки гласове. Иззад близкия склон изплува знакът на манастира на остров Ховедоя — червената копринена покривка заблестя на слънчевата светлина и се раздвижи: ту се смъкваше, ту се развяваше във въздуха в зависимост от стъпките на носача.

Докато се изкачваха по последния склон към църквата, над цвилещите коне отекна величественият мощен звън на църковните камбани. За пръв път в живота си Кристин виждаше толкова много коне на едно място — полюшващо се, неспокойно море от лъскави гърбове на жребци върху гъстата зелена трева пред портите на църквата. На платото седяха или стояха прави празнично облечени хора, но всички станаха да поздравят иконата на Дева Мария от манастира, когато я понесоха сред множеството, и сториха дълбок поклон пред абатисата.

Струпалите се хора бяха повече, отколкото можеше да побере църквата, но вътре, до олтара, пазеха място за монахините и придружаващите ги миряни. Веднага след тях влязоха монасите от цистерцианския манастир на Ховедоя и се качиха в хора, откъдето изпълниха цялата църква с празнична песен.

Докато слушаха литургията, хората стояха прави и Кристин видя къде е застанал Ерлен Никулаусьон. Извисяваше се над околните с внушителния си ръст и тя разгледа профила му: високо, полегато и тясно чело; едър, правилен нос с триъгълна форма, с удивително фини, потреперващи ноздри като на неспокоен, подплашен жребец. Сега не й се стори толкова красив, колкото го помнеше. Мускулите по лицето му изглеждаха изопнати към меките, изящни устни и му придаваха сериозен вид, но все пак беше хубавец.

Той обърна глава и я погледна. Дълго не можаха да откъснат очи един от друг. След това Кристин само се молеше службата да приключи възможно по-скоро. Чакаше с нетърпение да разбере какво ще стане после.

Хората се насочиха към изхода на църквата, настана блъсканица. Ингебьорг дръпна Кристин назад в тълпата. Възползваха се от създалата се суматоха, за да се отделят от монахините, които тръгнаха напред. Смесиха се с последните останали в църквата хора.

Ерлен чакаше отвън, до вратата, застанал между свещеника от Гердарюд и пълен, червендалест мъж в пищен син кадифен костюм. Самият Ерлен бе облечен в коприна, но дрехите му бяха в кафяво и черно: дълга до земята туника, черна пелерина с втъкани дребни жълти соколи.

Размениха поздрав и се насочиха към мястото на платото, където бяха завързали конете си. Докато разговаряха за хубавото време, празничната литургия и събралото се множество, дебелият, червендалест мъж със златни шпори на име рицар Мюнан Бордшон поведе Ингебьорг за ръка. Девойката явно много му хареса. Ерлен и Кристин останаха назад. Вървяха мълчаливо.

Хората започнаха да се разотиват и пред църквата настана голяма неразбория. Конете се блъскаха, някои ездачи викаха ядосано, а други се смееха. Повечето жени и деца се качваха на седлата до мъжете, а младите момчета се мятаха при някой свой другар. Църковните хоругви, монахините и свещениците вече се виждаха как се спускат по склона.

Рицар Мюнан отмина Кристин и Ерлен. Ингебьорг седеше пред него, подпряна на ръката му. Двамата викнаха и помахаха за поздрав. Ерлен рече:

— И двамата ми слуги са с мен, но биха могли да се качат на един кон, а вие да вземете единия. Така ли предпочитате?

— Изостанахме доста от другите — изчерви се Кристин. — Не виждам слугите ви наоколо, така че… — тя не довърши мисълта си, засмя се, а Ерлен се усмихна.