Сигрид Унсет - Венецът

— Нали каза, че роднините ти заминали някъде? Значи си сама в спалнята? — попита Ерлен. — Ако дойда да поговорим нощес, ще ми отвориш ли?

— Да — прошепна Кристин и се сбогува с него.

Кристин прекара остатъка от деня с баба си. След вечеря й помогна да си легне. После се качи на втория етаж, където се намираше нейната спалня. Седна на сандъка под малкия прозорец. Не й се спеше.

Наложи се да чака дълго. Навън цареше пълен мрак, когато чу тихите стъпки по чардака. Ерлен почука на вратата с пръсти, увити във връхната си дреха. Кристин стана, дръпна резето и го пусна вътре.

Тя забеляза колко го зарадва прегръдката й. Притисна се към него.

— Опасявах се, че ще ме посрещнеш разгневена — призна той. — Не сме сторили голям грях. Божият закон не е като светския. Гюнюлф, брат ми, веднъж ми обясни: ако двама души единодушно решат да са заедно цял живот и да споделят една постеля, са венчани пред Бога и всеки опит да нарушат светия си съюз е голям грях. Ще ти го кажа и на латински, само да се сетя… Знаех го, но…

Кристин се запита по какъв ли повод братът на Ерлен му е разяснявал този въпрос, но пропъди неволно прокрадналото се съмнение, че Ерлен е постъпил така и с друга жена. Опита се да се утеши с думите му.

Седяха прегърнати на сандъка. Кристин се чувстваше спокойна. Само в неговите обятия я обземаше усещане за безопасност.

Ерлен ту говореше много и развълнувано, ту млъкваше за дълго и само я милваше. Кристин жадно поглъщаше всяка негова дума, всяка чаровна дреболия, която го правеше още по-обаятелен; същевременно омаловажаваше провиненията му, хвърлящи върху него неблагоприятна светлина, и любовта й към Ерлен ставаше все по-силна.

Никулаус, бащата на Ерлен, бил твърде стар, когато му се родили децата, и нямал необходимото търпение и подход, за да ги възпита. И двамата му синове израснали в дома на чичо си, Борд Петершон, в „Хестнес“. Ерлен нямаше други братя и сестри освен година по-малкия от него Гюнюлф, свещеник в църквата в Нидарус.

— След теб на този свят най-много обичам него.

Кристин попита дали с брат му си приличат, но Ерлен отвърна през смях, че са различни и по лице, и по сърце. От три години Гюнюлф бил в чужбина да следва. Два пъти изпращал писма на роднините си — последно миналата година, когато се канел да тръгва от абатството „Сен Женвиев“ в Париж за Рим.

— Ще се зарадва, когато се върне и ме завари женен — сподели Ерлен.

После й разказа за голямото наследство, оставено от родителите му. От думите му Кристин се досети, че той не следи как се развиват земите и търговската дейност в тях. Тя, от своя страна, беше наясно с имотите на баща си. Ерлен не бе подходил отговорно към наследените земи: някои продал, други разпокъсал, трети опропастил, четвърти ипотекирал. Положението се влошило особено през последните години, когато се опитвал да се раздели с любовницата си. Тогава се надявал с течение на времето хората да забравят за нелепите му подвизи, а роднините му да му подадат ръка. Преди дори си мислел, че някой ден хората от половината област ще работят за него, както на времето работели за баща му.

— Сега обаче не зная къде ще му излезе краят — въздъхна той. — Някой ден може да стана като Бьорн Гюнаршон. Ще притежавам малко стопанство в планината и сам ще изнасям оборския тор както някогашните роби, защото няма да имам дори кон.

— Бог да ти е на помощ — засмя се Кристин. — Май наистина ще съм ти нужна, защото зная повече за селската работа от теб.

— Едва ли си изнасяла тор — усъмни се той.

— Не, но съм гледала как става. Почти всяка година сея зърно. Татко обикновено сам оре най-близките до дома ни ниви и ми дава да започна със сеитбата, та да има берекет.

Споменът я натъжи и тя побърза да продължи с шегите:

— Ще ти е нужна поне жена, която да ти пече хляб, да ти вари бира, да ти пере единствената риза на гърба и да дои кравата. Ще вземеш на заем една–две крави от най-близкия богаташ.

— Слава на Бога, че отново те чувам да се смееш — Ерлен я вдигна на ръце като дете.

Следващите шест нощи Ерлен прекара при Кристин. После Осмюн Бьоргюлфсьон се прибра.

В последната нощ и двамата се чувстваха нещастни. Той многократно повтори, че не бива повече да се разделят и за ден. Накрая прошепна:

— Ако непредвидена неприятност ми попречи да се прибера в Осло преди зимата и ти е нужна помощ, обърни се към отец Юн от Гердарюд, с когото сме приятели от деца. Можеш да се довериш и на Мюнан Бордшон.

Кристин не успя да отрони дума; само кимна в знак на съгласие. Разбираше за какво говори той — за същото, което не й излизаше от ума, — но понеже Ерлен не поясни мисълта си, тя също не се осмели да го изрече на глас и да покаже колко е потисната.