Сигрид Унсет - Венецът

Симон се сепна и подсвирна.

— Молбата й не ти допада — предположи Лавранс.

— А, не, няма такова нещо — побърза да го увери Симон. — Всъщност това ми се струва най-умното решение, скъпи татко. Изпрати я при сестрите от Осло за година. Така ще разбере какви са хората. Чувал съм това-онова за тамошните монахини — засмя се той. — Не биха се тръшнали на смъртен одър само защото двама побъркани младежи са се хванали за гушите заради тях. Не че искам такава невеста, но на Кристин няма да й навреди да опознае и такива хора.

Лавранс прибра остатъците от храната и рече, без да поглежда младежа:

— Ти обичаш Кристин…

Симон се позасмя, свел поглед.

— Разбирам я, както разбирам и теб — припряно и смутено отвърна той, изправи се и си взе ските. — Не съм срещал девойка като нея, с която да искам да свия семейно гнездо.

Малко преди Великден, докато в долината още се придвижваха с шейни, Кристин пое за втори път в живота си на юг. Симон дойде, за да я придружи до манастира. С баща си и годеника си Кристин пътуваше в шейна, увита в кожи. Следваха ги слуги и шейни, натоварени с нейната ракла с дрехи и дарове за абатисата и сестрите от манастира: кожени палта и отбрани храни.

В едно ранно лятно утро през април, докато лодката на Осмюн Бьоргюлфсьон минаваше покрай издадения скалист бряг на остров Ховедоя, отекна камбанният звън на манастирската църква, а над залива се разнесе отговорът на камбанариите в града. Вятърът ту довяваше песента им, ту я отнасяше.

По лазурното небе се гонеха малки, набръчкани облаци, а слънчевите лъчи проблясваха върху неспокойно потрепващата набраздена повърхност на водата. По бреговете вече се запролети, снегът по нивите се стопи, над храсталаците се носеха сини сенки и златисти отблясъци. В боровата гора по планинските била, ограждаща областта Акер като рамка, все още се виждаха бели петна от сняг, а по далечните синкави върхове на запад отвъд фиорда още се белееха снежни ивици.

Застанала в предната част на лодката заедно с баща си и с Юрид, съпругата на Осмюн, Кристин гледаше към града, където огрените от слънцето църкви и каменни къщи се извисяваха над многобройните сиво-кафяви градини и голи дървета. Вятърът подмяташе пешовете на дрехата й и рошеше косите й, подали се изпод шапката.

Предишния ден, когато за пръв път след дългата зима пуснаха навън добитъка в имението „Скуг“, сърцето й се сви при спомена за дома. Кравите в „Йорун“ трябваше да чакат още дълго, докато ги изведат от тъмните обори. Домиля й за изпосталелите след зимата животни. Съжали ги, задето са принудени да търпят и да стоят затворени.

Закопня да се прибере при майка си, при Юлвхил, която през последните години винаги заспиваше в обятията й. Домъчня й и за малката Рамборг. Прииска й се да види семейството и роднините си от „Йорун“, да погали конете и кучетата, да си поиграе с Куртелин, оставен на грижите на Юлвхил. Сети се с умиление и за ястребите на баща си, кацнали на клоните с качулки на главите. До тях висяха окачени ръкавици от конска кожа — мъжете си ги слагаха, когато хващаха птиците в ръка — и пръчки от слонова кост, с които ги чешеха.

Всички нещастия, случили се през зимата, останаха безвъзвратно в миналото. Кристин помнеше само спокойствието на родния дом. Хората от селото не си промениха доброто мнение за нея. Дори отец Айрик се разгневи и възмути от постъпката на Бентайн. Самият Бентайн избягал от Хамар. Говореше се, че се скрил в Швеция. Опасенията на Кристин се оказаха напразни, защото отношенията между „Йорун“ и съседното имение не се влошиха.

По пътя се отбиха да гостуват в дома на Симон. Кристин се запозна с майка му, братята и сестрите му. Рицар Андрес не се беше прибрал от Швеция. Кристин изпита необяснима неприязън към хората от имението „Дюфрин“ и фактът, че не може да я обоснове, само още повече я разпали. Докато пътуваха към дома на Симон, тя си каза: няма защо да се държат надменно и да се смятат за по-достоен род от нейния, защото биркебайнерът Райдар Даре, техният родоначалник, не е бил известен никому, преди крал Свере да го ожени за вдовицата в „Дюфрин“. Роднините на Симон обаче се оказаха съвсем земни хора, а една вечер самият той започна да разказва за основоположника на рода си:

— Проучих и вече зная със сигурност какъв е бил: майстор на гребени. По всичко личи, че си се сгодила за момък с аристократично потекло, Кристин.

— Мери си приказките, момче — скастри го майка му, но всички се засмяха.