Сигрид Унсет - Венецът

Струваше й се, че е изпаднала в несвяст, но усети как Симон и свещеникът я вдигнаха. Инга крещеше. Кристин зърна ужасеното лице на баща си и чу свещеникът да призовава хората да не тълкуват прибързано случилото се, защото няма как да поискат обяснение от Господ. Симон изнесе Кристин по стълбите. Слугата му изтича до конюшнята и след секунди Кристин се озова на седлото пред Симон, все още замаяна от припадъка. Той я загърна в широката си дреха и пое към селото. Конят препускаше с всички сили.

Лавранс ги настигна малко преди „Йорун“. Останалата част от дружината яздеше далече зад тях. Чуваше се тропотът от копитата на конете им.

— Не казвай нищо на майка си — посъветва я Симон, когато я свали до входната врата. — Тази вечер се изрекоха много нелепи приказки. Нищо чудно, че накрая изгуби съзнание.

Рагнфрид, все още будна, ги заразпитва какво са заварили в стаята за бдение над мъртвеца. Симон взе думата и отговори от името на всички. Имало много запалени свещи, събрал се доста народ. Да, имало и свещеник — Турмуд от „Юлвсволен“. По думите на домашните, отец Айрик поел към Хамар още вечерта, за да избегнат затруднения при погребението.

— Нека да почетем за душата на Арне — предложи Рагнфрид. — Бог да даде сили на Инга. Подложена е на тежки изпитания, а е толкова добра и свястна жена.

Лавранс каза няколко думи в същия дух и след малко годеникът на Кристин предложи да си легнат, защото „Кристин е капнала от умора и много тъжна“.

След като усети, че Рагнфрид е заспала, Лавранс стана, наметна се, приближи се до леглото на дъщеря си и приседна на края му. Хвана в тъмното ръката й и подхвана съвсем нежно:

— Кажи ми, дете, кое от всичко изречено от Инга е истина и кое — лъжа.

Задавена от ридания, Кристин му разказа какво се бе случило в нощта, когато Арне потегли за Хамар. Лавранс я изслуша мълчаливо. Кристин се надигна от постелята, прегърна го и тихо захлипа:

— Аз предизвиках смъртта на Арне. Инга е права…

— Арне сам те е помолил да се срещнете на пътя — възрази Лавранс и загърна голите рамене на дъщеря си със завивката. — Постъпих несъобразително, като ви позволих да общувате така, но го смятах за по-разумен момък. Няма да ви съдя — зная колко тежко ти е в момента. Никога обаче не съм очаквал, че на някоя от дъщерите ми ще й тръгне лошо име из селото. Майка ти ще се огорчи, когато чуе за слуховете. Не разбирам защо си отишла при Гюнхил, а не дойде при мен. Постъпила си много неразумно. Не съм очаквал такава глупост от теб.

— Не мога да остана повече тук — ридаеше Кристин. — Не смея да погледна никого в очите, а и почерних две къщи — в „Румюн“ и „Финсбрекен“.

— Юрд и отец Айрик ще се погрижат Арне да отнесе сквернословията в гроба. Симон Андресьон ще защити името ти, както подобава — утеши я Лавранс и я потупа по рамото в мрака. — Нали се показа като истински рицар, когато се застъпи за теб в дома на Юрд и Инга?

Кристин се вкопчи в него и отправи съкровената си молба с разтреперан от боязън глас:

— Тате, изпрати ме в манастир. Изслушай ме. Отдавна го обмислям. Може Юлвхил да оздравее, ако постъпя в божията обител вместо нея. Спомняш ли си обувките с мъниста, които й уших през есента? Тогава си порязах пръста на острия златен конец. Когато започнах да ги шия, се упреквах, че не обичам достатъчно сестра си, за да стана монахиня и така да й помогна. Веднъж Арне ми зададе такъв въпрос. Ако бях се съгласила, това нямаше да се случи…

Лавранс поклати отрицателно глава:

— Легни си, Кристин — посъветва я той. — Не знаеш какво говориш, бедно мое дете. Помъчи се да поспиш.

Но Кристин не успя да заспи — изгаряше я пареща болка в ръката, а в сърцето й бушуваха отчаяние и огорчение от сполетялата я орис. Очакваше я участта на най-покварената уличница. Всички ще повярват на клеветите. Не, не може да остане повече в селото. Тревожните й мисли се рояха една след друга: какво ще каже майка й, като научи? Сега между семейството й и отеца на енорията възникна кръвна вражда. Някогашните приятели станаха върли врагове. Но Кристин направо се задуши при спомена за Симон. Той я отведе от дома на Арне и се застъпи за нея в дома й. Разпореждаше се, все едно тя е негова собственост, а родителите й му отстъпиха правото да разполага с живота й, сякаш Кристин вече е негова отговорност, а не тяхна.

Пред очите й изплува студеното, сурово лице на Арне в църквата. Когато последно излезе оттам, видя разкопан гроб, очакващ мъртвец. Раздробените буци пръст сивееха върху снега, твърди и студени като желязо. До там доведе тя Арне…