Сигрид Унсет - Венецът

Симон Андресьон, запознат с престоя на Бентайн в Осло, разказа как Бентайн постъпил на служба като писар при старшия отец на църквата „Света Дева Мария“. Вършел си съвестно работата и бил любимец на жените заради хубавите си очи и умението си да говори добре. Сред почитателките му били предимно жени, чиито мъже ги лъжат, и млади девойки, които харесват щедри на ласки мъже. Симон се засмя с надежда да са разбрали намека му. Е, Бентайн бил достатъчно хитър да не прекрачва границата с такива девойки, а да ги омайва само с приказки. Носела му се славата на целомъдрен. Крал Хокон обаче бил набожен и държал много на благонравието. Искал да приучи хората си на благоприличие и добри маниери. Поне младите, над останалите нямал такава власт. Каквито и хитрости да използвали младежите, за да си устройват тайно гуляи и разпивки с бира, придворният свещеник винаги научавал за тях. Принуждавал лудите глави да се изповядват, да се покайват и дори им налагали строги наказания, а двама-трима от момците с най-буйна кръв прогонили. Накрая станало ясно, че тази лисица, писарят Бентайн, посещавал всички кръчми и разни бордеи, изповядвал камериерките и им опрощавал греховете.

Седнала до майка си, Кристин се мъчеше да яде, та да не забележат какво й е, но ръцете й трепереха и тя разливаше кашата от лъжицата си. Езикът й се удебели, устата й пресъхна, едва преглъщаше хляба. Но когато Симон започна да говори за Бентайн, тя вече не можеше да се преструва, че се храни. Хвана се за пейката с две ръце. Обзе я силен страх и отвращение. Прилоша й, зави й се свят. Той се бе опитал да я… Бентайн и Арне, Бентайн и Арне. Обезумяла от нетърпение, едва изчака да привършат с вечерята. Копнееше да зърне Арне, красивото му лице, да коленичи до него, да скърби на воля и да забрави за всичко останало.

Рагнфрид й помогна да си облече връхната дреха и я целуна по бузата. Кристин не беше свикнала да получава ласки от майка си и това я поуспокои. За миг облегна глава на рамото й, но не посмя да се разплаче.

На двора разбра, че към желаещите да отидат във „Финсбрекен“ са се присъединили Халдан, Юн от „Лаугарбрю“, Симон и негов слуга. Кристин изпита необяснима болка от присъствието на двамата непознати на Арне мъже.

Навън се пукаше дърво и камък от студ, а снегът хрущеше под краката им. Небето бе обсипано със звезди. Пояздиха известно време и чуха викове, крясъци и бесен тропот от копита, идващ откъм платата. Малко по-нататък се разминаха с ездачите, разнесе се дрънчене на метал. Лъхна ги миризмата на димящи, заскрежени коне. Халдан се провикна след ездачите — младежи от южните стопанства в околността. Все още празнуваха Коледа и изпробваха конете си. Някои, твърде пияни, за да спрат, продължиха с гръм и трясък, като удряха щитовете си. Други обаче, които разбраха тъжната вест от Халдан, се отделиха от групата, притихнаха и се присъединиха към Лавранс и слугите му, като зашепнаха на мъжете най-отзад.

Наближиха „Финсбрекен“; вече виждаха стопанството отвъд Силсо. Пространството между къщите беше осветено. Хората бяха забили пламтящи факли в купчина сняг. Отблясъците им обагряха бялата земя в червено, а тъмните къщи приличаха на поръсени със съсирена кръв. Една от сестрите на Арне стоеше на двора и потропваше с крака, скръстила ръце на гърдите си. Кристин целуна подпухналото от плач премръзнало дете. Сърцето й се натежа като камък, а стъпалата й се наляха с олово, докато се качваше по стълбата към къщата.

На вратата я посрещна песен и блясък от безчет запалени свещи. Насред стаята, върху дъсчени подпори, покрит с погребални повивки, стоеше ковчегът, в който донесоха Арне. До главата му млад свещеник с книга в ръка четеше молитви, а наоколо бяха коленичили хора с лица, скрити в яките на дебелите си връхни дрехи.

Лавранс запали свещта си, постави я до ковчега и коленичи. Кристин понечи да направи същото, но не успя да я закрепи. Симон й се притече на помощ. Докато свещеникът четеше молитвите, всички стояха на колене и повтаряха думите му шепнешком, а от устата им излизаше пара — в стаята цареше вледеняващ студ.

Когато свещеникът затвори книгата и присъстващите се изправиха — в стаята вече се бяха събрали много хора, — Лавранс се приближи до Инга. Тя се вторачи в Кристин. Думите на Лавранс не стигаха до нея. Пое даровете му машинално.

— И ти ли дойде, Кристин? — попита тя с неестествен глас. — Да не би да искаш да видиш в какво състояние ми върнаха сина?

Отмести няколко свещи, хвана Кристин за ръката и отметна кърпата над лицето на Арне.