Сигрид Унсет - Венецът

Затърси опипом лицето му под шапката и тежкия шлем.

— Задръж това — той й подаде малка брошка — и от време на време мисли за мен, защото аз никога няма да те забравя — теб и мъката си.

Когато си взеха сбогом, вече почти се беше смрачило. Тя проследи с поглед как Арне се изгубва в далечината. От пролука в облаците се прокрадна лунна светлина и се отрази в следите от стъпките им в кишата. Кристин съвсем се натъжи: изглеждаха толкова студени и скръбни. Издърпа долната си ленена фуста и избърса подпухналото си от плач лице. Обърна се и пое към къщи.

Беше мокра и зъзнеше от студ, затова ускори крачка. След малко чу, че по пътя приближава някой. Поизплаши се: не беше изключено по черния път да минават непознати, а и й предстоеше да измине доста път из ненаселено място. От едната страна се издигаше купчина камъни, а от другата надолу се спускаше стръмен склон. Оттам до оловносивата река в дъното на долината се простираше само борова гора. Затова Кристин се поуспокои, когато чу, че приближаващият се човек извика името й. Спря се и го изчака да я настигне.

Мъжът беше висок, слаб, облечен в тъмна връхна дреха със светли ръкави. Когато се приближи достатъчно, Кристин видя, че е облечен като свещеник и носи празна торба на гръб. Позна го: Бентайн, внукът на отец Айрик. Веднага разбра, че е мъртвопиян.

— Е, единият си отива, а другият идва — засмя се той, след като се поздравиха. — Току-що срещнах Арне от „Финсбрекен“, а сега теб, разплакана. Я се усмихни, нали се прибирам. С теб също сме приятели от детинство, нали?

— По нищо не приличаш на Арне — скастри го Кристин.

Тя не хранеше топли чувства към Бентайн.

— Май и други ще споделят моето мнение — продължи тя. — Дядо ти се радваше много, задето си намерил мястото си под слънцето в Осло.

— Да бе — захили се Бентайн. — Намерил съм си мястото — друг път! Като прасе в житна нива. Всичко свърши както винаги: прогониха ме като престъпник. Да, да. Дядо ми не случи на внуци. Защо бързаш толкова?

— Замръзвам — лаконично обясни Кристин.

— А аз какво да кажа? Това са ми всичките дрехи. В Хамар се наложи да си продам палтото за бира и храна. Сигурно си още топла след раздялата с Арне. Я ми дай и аз да се постопля.

При тези думи той отгърна връхната й дреха, преметна я над рамото си и притисна мократа си ръка към тялото й.

Кристин, потресена от дързостта му, не осъзна веднага какво се е случило. После понечи да се отскубне, но той държеше здраво дрехата й, закопчана със солидна сребърна кука. Бентайн продължаваше да я притиска, поиска да я целуне и допря брадичката й с устата си. Кристин се помъчи да го удари, ала не успя да помръдне в ръцете му.

— Ума ли си изгуби? — просъска Кристин, докато се бореше. — Как смееш да ме опипваш като някоя… Утре ще се разкайваш горчиво, мерзавец такъв!

— О, не, утре ще ти дойде акълът в главата — зарече се Бентайн, спъна я, тя залитна и падна в локвата край пътя, а той запуши устата й с ръка.

Досега Кристин не възнамеряваше да вика. Едва сега осъзна какво иска да й стори Бентайн, но я обзе див, неконтролируем гняв и дори не се изплаши. Изръмжа като разярено животно и заудря мъжа, който я държеше прикована към земята, докато леденостудената вода проникваше през дрехите й в парещата й кожа.

— Утре ще разбереш, че е по-добре да си мълчиш — продължи Бентайн. — А ако няма как да се скрие, ще обвиниш Арне. Ще ти повярват…

Той пъхна пръст в устата й; тя го захапа с всичка сила. Бентайн изкрещя и отпусна хватката. Кристин светкавично освободи ръката си и сграбчи лицето му. Притисна пръста си към очната му ябълка. Бентайн изрева и се изправи на колене. Кристин се промъкна като котка, събори насилника по гръб и се втурна по пътя, а под краката й се разхвърчаха пръски кал.

Тичаше, без да се обръща назад. Чуваше стъпките на Бентайн зад гърба си; сърцето й се качи в гърлото и тя тихичко хленчеше, докато се оглеждаше къде се намира. Няма ли най-после да стигне до „Лаугарбрю“! Най-сетне излезе на пътя, минаващ през полята. Долу вече се виждаха скупчените къщи, но Кристин осъзна, че ще допусне грешка, ако се прибере: майка й ще я види цялата изпоцапана с кал и сухи листа, с изпокъсани дрехи.

Бентайн я настигаше. Кристин се наведе и грабна два големи камъка. Изчака го да се приближи и ги запрати срещу него. Единият го улучи и го събори на земята. Кристин отново хукна и спря чак на моста.

Хвана се за парапета, цялата разтреперана. Причерня й пред очите. Едва не изпадна в несвяст. Сили да бяга й даде мисълта какво иска да й стори Бентайн. Разтърсена от срам и оскърбление, тя продължи да тича, но краката й вече не я държаха. Лицето, одраскано от ноктите му, пареше, гърбът и краката й бяха изранени. Сълзите й напираха, горещи като огън.