Сигрид Унсет - Венецът

Кристин обеща да го чака на уреченото място, стига да успее да се измъкне от къщи.

На следващата сутрин валеше сняг, но през деня заваля дъжд. Сивкава кал покри пътищата и полята. Между планинските била се стелеха валма от мъгла. От време на време се спускаха надолу и се виеха на бели къдели в полите на планината, но после мъглата отново се сгъсти.

Отец Айрик дойде да помогне на Лавранс да състави важни разрешителни. Отидоха в къщата с огнището, защото там цареше по-приятна обстановка, отколкото в голямата къща, където димът от пещта изпълваше цялата стая. Рагнфрид се намираше в „Лаугарбрю“, за да навести Рамборг: момиченцето се възстановяваше след прекараната през есента треска.

Кристин се измъкна незабелязано без особени затруднения, но не посмя да вземе кон и тръгна пеш. Пътят беше покрит с киша и изсъхнали листа. Носеше се печален мирис на гнилоч, смърт и хумус. Повеите на вятъра запращаха влагата право в лицето й. Тя нахлупи качулката над лицето си и загърна хубаво връхната си дреха, като я придържаше с две ръце. Ускори крачка. Малко се страхуваше, защото чуваше глухия шум на реката в натежалия въздух, а над планинските гребени се носеха черни, опърпани облаци. От време на време поспираше да се ослуша за Арне.

След известно време долови тропот на копита по разкаляния път. Спря. Мястото изглеждаше пусто и подходящо да се сбогуват необезпокоявани от никого. Арне се появи зад гърба й, слезе от коня и го поведе за юздите. Приближи се до Кристин.

— Чудесно е, че дойде въпреки ужасното време.

— По-неприятно е за теб, защото те чака дълъг път, а и си решил да тръгнеш късно вечерта — въпросително го погледна Кристин.

— Юн ме помоли да остана в „Лопт“ тази нощ. Предположих, че за теб ще бъде по-лесно да дойдеш по това време на деня.

Помълчаха. Кристин се удиви защо досега е била напълно сляпа за красотата на Арне. Той носеше гладък шлем, а под него кафява, плътно прилепнала по главата му шапка, покриваща и раменете. Под нея тясното му лице изглеждаше сияещо и красиво. Кожената му броня беше стара, покрита с петна от ръжда и драскотини по ризницата, овехтяла от носене: Арне я беше взел от баща си. Но доспехите му подчертаваха стройната му, снажна и силна снага. Освен това Арне носеше меч и копие в ръка. Останалата част от въоръжението му висеше на седлото. Арне определено изглеждаше мъжествено.

Кристин положи ръка върху рамото му и рече:

— Спомняш ли си как ме попита дали според мен си личен момък като Симон Андресьон, Арне? Едно ще ти кажа, преди да се сбогуваме: за мен ти го превъзхождаш по красота и външен вид, макар хората да го смятат за по-богат и по-знатен от теб.

— Защо ми го казваш? — попита Арне, останал без дъх.

— Защото брат Едвин заръча да не забравяме да благодарим на Господ за даровете Му и да не приличаме на онази жена, която, след като свети Улав отрупал трапезата й с ядене, започнала да се вайка, че нямала посуда. И ти недей да се жалваш, задето Господ не те е дарил и с богатства, освен с физическа красота.

— Това ли имаше предвид? — попита Арне и понеже тя мълчеше, продължи: — Или понечи да ми признаеш, че предпочиташ да се омъжиш за мен?

— Така е — тихо призна тя. — Теб те познавам по-добре…

Арне я прегърна и я повдигна. Обсипа лицето й с безчет целувки, а после отново я пусна на земята.

— Бог да ни е на помощ, Кристин, такова дете си!

Тя стоеше с клюмнала глава, но не сваляше ръце от раменете му. Арне хвана китките й и ги стисна:

— Сладка моя, виждам, че не разбираш колко ме боли сърцето, задето ще те изгубя. Кристин, израснахме заедно като две ябълки на един клон, обикнах те, преди да осъзная, че един ден друг ще дойде и ще те отведе от тук. Както е неизбежна смъртта, такава е и участта ми: след този ден няма да изпитам радост.

Кристин заплака горчиво и повдигна лице, за да я целуне Арне.

— Не говори така, мили мой Арне — изхлипа тя и го потупа по гърба.

— Кристин — промълви той и взе ръцете й в своите, — би ли могла да помолиш баща си — Лавранс е добър човек, не би те принудил да сториш нещо пряко волята ти — да поизчака няколко години. Кой знае, може пък щастието да ми се усмихне, а сме и толкова млади…

— Ще послушам родителите си — изхлипа тя.

Арне също се разрида.

— Кристин, нямаш представа колко си ми скъпа — зарови лице в рамото й той. — Ако наистина ме обичаш и ти, отиди при Лавранс и го помоли да…

— Не мога — хълцаше тя, — няма мъж на света, заради когото да се възпротивя на волята на родителите си.