Сигрид Унсет - Венецът

На следващия ден започна трескаво събиране на багажа. Майка й разреши на драго сърце да отнесат големия и малкия тъкачен стан, защото едва ли щяло да й остава време да тъче преди сватбата. Рагнфрид и дъщеря й отрязаха от стана изтъканото вече сукно от много фина и мека небоядисана вълна, с втъкани влакна от черни овце, образуващи равномерни петна по плата. Кристин и майка й навиха сукното на руло и го пъхнаха в кожен чувал. Според Кристин от него можело да се ушие хубава пелена, която да се разкраси с червени и сини ленти.

Сандъкът за шевни принадлежности, изработен някога от Арне, също попадна сред вещите за изпращане в „Хюсабю“. Кристин извади от ковчежето си всички подаръци, получени от Ерлен. Показа на майка си синьото кадифено палто с червена подплата, с което смяташе да язди на сватбеното си тържество. Майка й започна да го оглежда и да опипва.

— Палтото изглежда много скъпо — отбеляза Рагнфрид. — Кога ти го подари Ерлен?

— По време на престоя ми в манастира — отвърна дъщерята.

Опаковаха сандъка с чеиза на Кристин, събиран от майка й през годините. Дървото беше резбовано във формата на квадрати, от които изскачаха животни и птици между листата във всяко поле. Рагнфрид сложи в една от своите ракли булчинската рокля. Още не беше готова. От началото на зимата започнаха да я шият от яркочервена коприна. Скроиха я да прилепва плътно по тялото. Сигурно вече ми е отесняла в гърдите, помисли си Кристин.

Надвечер натовариха готовия багаж на каруцата. Ерлен искаше да тръгне на следващата сутрин.

Двамата с Кристин стояха до плета и гледаха на север как над долината настъпва синьо-черен, буреносен мрак.

В планината отекнаха гръмотевици, но на юг поляните и реката се къпеха в жълта, ослепителна светлина.

— Помниш ли каква буря се разрази в гората до Гердарюд? — прошепна Ерлен, докато си играеше с косите й.

Кристин кимна и направи неуспешен опит да се усмихне. Въздухът й се струваше спарен и задушен, а главата й тежеше. При всяко вдишване по кожата й избиваше пот.

Лавранс се приближи до двамата млади и заговори за времето. Тук, в долината, рядко върлували бури, но един Господ знаел какви нещастия очакват добитъка и конете на хората в планината.

Небето над склона, където се намираше църквата, чернееше, сякаш внезапно настъпи нощ. Проблесналата светкавица озари неспокойни коне, застанали плътно един до друг на поляната пред църковната порта. Лавранс не допускаше животните да са от селото. Най-вероятно били от Довре, минали през планината под Йета. Лавранс намери за по-безопасно да не ходи дотам да проверява дали между конете няма и негови, а само се провикна колкото му глас държи, за да надвие тътена.

Страховита светкавица прониза мрака. Гърмът се засмя и изтрещя оглушително. Конете се пръснаха по поляните под хребета. Тримата се прекръстиха. Нова светкавица разцепи небето и над тримата се спусна огромен, белоснежен пламък. Те се свиха на кълбо, стиснаха и без това заслепените си очи и доловиха мирис на изгорял камък, докато гърмът проглушаваше ушите им.

— Свети Улав, помагай — прошепна Лавранс.

— Брезата, вижте брезата! — изкрещя Ерлен.

Високата бреза недалеч от тях започна силно да се клати, после от нея се отцепи грамаден клон и полетя към земята, оставяйки стеблото със зейнала рана.

— Ще се подпали. Исусе Христе! Покривът на църквата гори! — извика Лавранс.

Вторачиха се към склона и какво да видят! От буковото покритие под малката кула върху билото на покрива проблясваха огнени пламъци.

Двамата мъже хукнаха през двора. Лавранс отваряше рязко вратите и крещеше на хората да тичат на помощ. Всички се втурнаха навън.

— Грабвайте брадвите и куките — викаше Лавранс, докато тичаше до обора.

Миг по-късно изведе Гюлсвайнен за гривата, скочи върху неоседлания кон и препусна на север с брадва в ръка. Ерлен, както и всички мъже от стопанството, го последваха на часа. Някои възседнаха конете, други не успяха да овладеят подплашените животни, оставиха ги и хукнаха пеш. В края на върволицата тичаха Рагнфрид и другите жени, понесли кофи и лопати.

Вече никой не обръщаше вниманието на бушуващата буря. При проблясването на светкавиците се виждаше как хората от долното село тичат на помощ. Отец Айрик вече бягаше по склона, следван от домочадието си. Надолу по моста се чуваше тропот от конски копита. Неколцина мъжаги тичаха наоколо, обърнали бледите си ужасени лица към горящата църква.