Сигрид Унсет - Венецът

Хората последваха ридаещия възрастен свещеник и Лавранс Бьоргюлфсьон, който носеше разпятието.

Стигнаха до края на гробището. Лавранс пусна разпятието на земята и го подпря на едно дърво, после седна изнемощял върху останките от оградата до отец Айрик. Свещеникът протегна ръце към обвитата в пламъци църква:

— Сбогом, сбогом, храм на свети Улав. Бог да те благослови, храм на свети Улав, Бог да те благослови за всеки миг, в който съм пял или чел псалми в теб. Храм на свети Улав, лека нощ, лека нощ.

Енориашите ридаеха с глас. Дъждът се сипеше над скупчените хора, но никой не възнамеряваше да си върви. Насмоленото дърво едва ли щеше да притъпи жегата: наоколо хвърчаха обгорели прашинки и стърготини. Малката камбанария се срина и потъна в огненото море, оставяйки след себе си кълбо от искри.

Лавранс седеше, закрил лице с една ръка. Другата висеше отпусната в скута му. Кристин забеляза, че целият му ръкав е окървавен. Кръвта се стичаше между пръстите на ръцете му. Приближи се и го докосна.

— Няма нищо страшно — успокои я той. — Нещо падна върху рамото й.

Лицето му пребледня, дори устните му побеляха.

— Юлвхил — прошепна измъчено той и погледна към огнената клада.

Отец Айрик чу думите му и го хвана за рамото.

— Детето ти няма да се събуди от огъня, Лавранс. Пламъците няма да смутят покоя на Юлвхил. Тя бе пощадена, защото не преживя загубата на Божия дом както всички нас.

Кристин се сгуши в гърдите на Ерлен. Усещаше силните му ръце върху раменете си. Баща й попита къде е Рагнфрид.

Отговориха, че някаква жена пометнала от ужас; отнесли я в дома на свещеника и Рагнфрид тръгнала с тях.

След като стана свидетел на потресаващия пожар, Кристин си спомни нещо отдавна забравено. Изобщо не биваше да вижда огнената стихия. В едно от селата на юг имаше мъж, чието лице беше наполовина покрито с червено петно. Според хорските приказки причината за нещастието му била, че майка му видяла пожар, докато го носела в утробата си. Миличка, пресвета Богородице Дево, помоли се наум Кристин, не позволявай рожбата ми да е пострадала…

На следващия ден мъжете се събраха пред изгорялата църква, за да обсъдят градежа на нов храм.

Кристин потърси отец Айрик в „Румюн“, преди той да отиде на тинга. Попита го дали според него случилото се е знамение. Вероятно Бог искал тя да каже на баща си, че не е достойна да носи невестината корона. Девойката се питаше дали не е по-благопристойно да се омъжи за Ерлен без пищни тържества.

Отец Айрик обаче се разгневи и от очите му заизскачаха искри:

— Да не би да си въобразяваш, че Господ го е грижа толкова много за вас, блудниците, и за безпътните ви прояви, та да изгори до основи красива и достопочтена църква заради теб! Укроти гордостта си и недей да тревожиш излишно баща си и майка си. Ако на сватбения си ден не можеш да носиш короната с чест, толкова по-зле за теб, но в такъв случай двамата с Ерлен ще имате още по-голяма потребност от венчавка, преди да заживеете заедно. Всеки има грехове, за които е длъжен да отговаря. Точно затова ни сполетя такова нещастие. Постарай се да водиш по-добродетелен живот и заедно с Ерлен да помогнете да издигнем наново църквата.

Макар все още да не бе споменала за състоянието си, Кристин реши да си замълчи и да се примири с отговора на свещеника.

Тя отиде на тинга заедно с мъжете. Лавранс вървеше с превързана ръка, а лицето на Ерлен беше покрито с рани. Изглеждаше зле, но се шегуваше с външния си вид. Раните не бяха големи и той се надяваше да не го загрозят в сватбения му ден. След Лавранс се изправи да говори той и обеща да дари четири марки сребро за градежа на новата църква, а от името на годеницата си, със съгласието на Лавранс, искал да даде на църковната община парцел от нейната земя.

Наложи се Ерлен да остане в „Йорун“ още седмица заради раните си. Кристин долови промяна в отношението на Лавранс към годеника й. След пожара баща й се държеше по-благосклонно и двамата мъже явно се разбираха чудесно. У Кристин се събуди надежда, че баща й ще обикне зет си Ерлен Никулаусьон и ще прояви снизхождение към двамата млади. Молеше се Лавранс да приеме по-леко истината, когато узнае за прегрешенията им, и опасенията й за неговата реакция да се окажат напразни.

Тази година се случи изключително добра за цялата Северна долина. Изсушиха много сено и го прибраха непокътнато в оборите, а хората се връщаха от пасищата с голям надой от мляко и угоени говеда. Тази година дори нямаше вредители. Житните класове се наляха със зърно както никога досега. Очакваха го да узрее. И времето беше превъзходно. Между празника на свети Вартоломей и Рождество Богородично, когато съществуваше най-голяма опасност от слани, поваля малко дъжд, времето омекна и се заоблачи, а после есенният месец продължи със слънце, вятър и топли, мъгливи нощи. През седмицата след Архангеловден във всички околни села повечето зърно беше прибрано.