Сигрид Унсет - Венецът

От югоизток духаше лек ветрец. Огънят вече бе обхванал северната стена, а на запад пламъците пълзяха по входната врата. За щастие пожарът все още не бе стигнал до южната част и извивката на хоровата част на храма.

Кристин и жените от „Йорун“ влязоха в гробището южно от църквата — там част от оградата беше рухнала.

Силното огнено зарево освети горичката на север от църквата и преградите, където връзваха конете. Никой не бе в състояние да припари дотам заради жегата. Окъпан в ослепителна огнена светлина, кръстът се виждаше, сякаш оживя и се раздвижи.

Удари на брадви по дървената южна стена заглушиха пращенето и свистенето на огъня. Мъжете се мъчеха да съборят цялата покрита сводеста галерия на църквата, като удряха ожесточено. Някой извика, че Лавранс и неколцина други са влезли в църквата с отец Айрик, за да пробият дупка в стената. Малки огнени езици облизваха фугите между буковите греди на покрива. Ако вятърът сменеше посоката си или утихнеше, огънят щеше да обхване цялата сграда.

Беше безсмислено да се опитват да гасят пожара, а и нямаше време да образуват верига до реката, но по заръка на Рагнфрид жените се наредиха една зад друга и си подаваха кофи с вода от поточето западно от канавката. Усилията им не бяха от голяма полза за мъжете, които удряха по южната стена. Мнозина хлипаха, колкото обзети от напрежение и страх за намиращите се вътре хора, толкова и заради Божия храм.

Кристин, застанала най-отпред на върволицата, подаваше кофи с вода и останала без дъх се взираше в църквата: вътре влязоха баща й и Ерлен.

Колоните, на които се крепеше покритата галерия, се сринаха в купчината руини от падналия покрив на аркадата. Мъжете, нарамили цял дънер, атакуваха дървената стена с всички сили.

От малката врата южно от хоровата част на храма Ерлен и един от другарите му изнесоха големия сандък от вестиария, на който отец Айрик сядаше, докато слушаше изповеди. Двамата мъже претърколиха сандъка на гробището.

Ерлен извика нещо, но Кристин не го чу. Той се завтече обратно към галерията. Тичаше пъргаво като котка. Беше захвърлил връхните си дрехи и останал само по риза и панталони.

И други подеха вика му: във вестиария и хора гори огън. Вече нямаше как мъжете да напуснат кораба и да стигнат до южната врата, защото пожарът обхвана и двата изхода. Мъжете успяха да отцепят няколко дървени трупи от стената. С кука в ръка Ерлен дърпаше безмилостно останките от дървото. Най-после пробиха дупка в стената. Разнесоха се предупредителни гласове: имаше опасност покривът да се срути и да затрупа намиращите се вътре. И от тази страна буковите греди торяха, а жегата ставаше непоносима.

Ерлен се втурна в дупката и изведе отец Айрик. Млад момък, закрил лице с ръка, изнесе ритуалния кръст, с който свещеникът предвождаше шествието. След тях се появи и Лавранс. Вървеше със стиснати очи заради дима, олюлявайки се под тежестта на много по-високото от него разпятие, което мъкнеше.

Хората им се притекоха на помощ и ги заведоха на гробището. Отец Айрик се препъна и се свлече на колене, а свещените съдове се затъркаляха надолу по склона. Дарохранителницата във формата на сребърен гълъб се отвори и отвътре изпадна нафората. Свещеникът я вдигна, изтупа я от прахта и я целуна, хлипайки високо. После долепи устни и до позлатената мощехранителница с нетленни останки от свети Улав, която преди стоеше над олтара.

Лавранс Бьоргюлфсьон все още стискаше разпятието. Ръката му обгръщаше раменете на кръста, а главата му се опираше върху рамото на изображението на Христос. Сякаш самият Спасител бе свел прекрасното си опечалено лице към мъжа, за да го утеши.

Покривът започна да се свлича от северната част на сградата. Обвита в пламъци греда събори камбаната до църковната порта и тя издъхна с дълбоко стенание, което затихна постепенно, задушено от пращенето на огнената стихия.

Докато се бореха с пламъците, хората не обръщаха никакво внимание на времето. Дори да бе изминал цял ден, нямаше да забележат. На юг в долината проехтяха гърмежи и блеснаха светкавици. Дъждът се усили, а вятърът отслабна.

Но изведнъж, съвсем неочаквано, от основната греда на постройката изригнаха пламъци. Само след миг огненият обръч стегна цялата църква.

Хората се отдръпнаха от изгарящата жега. Ерлен начаса се втурна към Кристин и я задърпа надолу. От него лъхаше на изгоряло. Тя погали главата и лицето му и шепата й се напълни с изгорели косми.

Заради оглушителното пращене на огъня двамата не чуваха думите си, но Кристин видя обгорените му до основи вежди и раните по лицето му. Ризата му бе надупчена от огнените езици. Докато я водеше след останалите, Ерлен се смееше.