Сигрид Унсет - Стопанка

На следващия ден, когато гостуваха във „Формо“, Кристин научи, че Рамборг не останала много доволна от доведения пленник на Симон.

— Самата тя е още дете, не можем да очакваме от нея да мисли за деца — обясни Рагнфрид. — Нещата ще се променят, като поотрасне.

— Вярно, вярно — съгласи се Симон.

Двамата с Рагнфрид се спогледаха с лека усмивка. „Хм“, помисли си Кристин, „минаха вече два месеца от сватбата им“.

Кристин не можеше да си намери място от притеснение и безпокойство, затова изливаше гнева си върху Ерлен. Доволен от престоя им в „Йорун“, Ерлен оценяваше гостоприемството на домакините по достойнство. Разбираше се отлично с Рагнфрид, а и Лавранс показваше открито колко харесва зет си. Болезнено чувствителната, наблюдателна Кристин обаче долавяше и нещо друго. В благоразположението на баща й към Ерлен прозираше присъщото му благосклонно снизхождение, което Лавранс изпитваше към съществата, неспособни да се справят с живота си. Любвеобилното му отношение към другия му зет беше по-различно. Към Симон се отнасяше като към приятел и другар. Въпреки че Ерлен беше по-възрастен от Симон, Лавранс и съпругът на Рамборг разговаряха на „ти“, а Ерлен се обръщаше към тъста си на „ви“, защото Лавранс така и не предложи да променят това.

Симон и Ерлен се спогаждаха, но не търсеха компанията си. Кристин не успя да се отърси от спотаената си боязън към Симон Андресьон: той стана свидетел на позора й, а още по-лошото беше, че онази вечер той напусна хана на Флюга с гордо вдигнато чело, докато Ерлен потъна вдън земя от срам. Кристин беснееше от ярост, защото Ерлен съумя да забрави и тази случка, и се държеше с него заядливо. Ако Ерлен понасяше хапливите й забележки спокойно и добродушно, Кристин се дразнеше, че не приема думите й насериозно. Друг път търпението му бързо се изчерпваше и той ставаше свадлив, тогава тя отговаряше язвително и хладно.

Една вечер Кристин шиеше до огнището. Беше в лошо настроение и скучаеше. Срещу нея Маргрет дремеше над ръкоделието си и току се прозяваше. Повечето слуги бяха навън. Лавранс седеше на почетното място на трапезата, а Ерлен — най-горе на външната пейка. Двамата играеха шах. Местеха фигурите мълчаливо и замислено. Ивар и Скюле се опитваха да разкъсат едно кученце. Лавранс стана, взе пищящото животинче от ръцете им и без да обели дума, се върна на мястото си, като сложи кученцето в скута си.

Кристин се приближи до тях и отпусна ръка върху рамото на мъжа си, докато наблюдаваше играта. Ерлен не можеше да се мери с тъста си на шах и почти винаги губеше партията, но понасяше поражението незлобливо и равнодушно. Тази вечер Ерлен играеше много слабо. С доста заядлива нотка в гласа Кристин започна да му натяква, че не внимава. Лавранс не се стърпя:

— Ерлен няма как да се съсредоточи върху играта, ако продължаваш да му висиш на главата. Каква работа имаш при нас, Кристин? Та ти нямаш представа от шах!

— Е, явно ме мислиш за напълно невежа…

— Едно нещо не си научила, види се — сопна се Лавранс, — и то е как подобава на една жена да разговаря със съпруга си. Я по-добре върви да усмириш дечурлигата, че вдигат по-голяма вярва и от злите духове по Коледа.

Кристин се приближи до синовете си и ги сложи да седнат на пейката. После и тя се настани до тях.

— Пазете тишина, дечица. Дядо ви не позволява да играете и да лудувате.

Лавранс погледна изкосо към дъщеря си, но си замълча. След малко влязоха бавачките. Жените излязоха от стаята заедно с тях, за да приспят децата. Когато двамата мъже останаха сами, Ерлен се обърна към тъста си:

— Не ми се ще да се карате така на Кристин, татко. Нека ми натяква, щом това облекчава лошото й настроение. Няма смисъл да я вразумявате, а и тя не понася някой да каже лоша дума за децата й.

— А ти смяташ ли за нормално синовете ти да растат толкова невъзпитани? Къде изчезнаха тази вечер слугините, които трябва да гледат децата?

— Май са в стаята на ратаите ви — засмя се Ерлен и се протегна. — Но аз не смея да й направя забележка за слугините й, защото тогава тя побеснява и започва да ми напомня, че и ние не сме цвете за мирисане.

На следващия ден Кристин береше ягоди на поляната южно от имението. От вратата на ковачницата баща й я повика да влезе при него.

Кристин се отправи натам със свито сърце. Сигурно Нокве пак е направил някоя беля. Тази сутрин малчуганът отвори една порта и кравите влязоха в ечемичена нива.

Баща й извади нажежено желязо от огнището и го тръшна върху наковалнята. Кристин чакаше да разбере какво ще й каже. Дълго време се чуваха само ударите на чука по огнената пита и звънтящите отговори на наковалнята. Накрая Кристин не се стърпя и го попита какво иска от нея.