Сигрид Унсет - Стопанка

Хората не одобряваха тези начинания на Лавранс Бьоргюлфсьон. Богоугодните му дела му носеха успокоение, а и заможен стопанин като него лесно можеше да си осигури така благоразположението на Църквата. Явно усилията му даваха резултат, защото късметът не го напускаше, но възникваше въпросът дали духовете, витаещи из „Йорун“, няма да си отмъстят, когато някой ден в имението пристигне господар, който не се отличава с Лаврансовото христолюбие и щедрост. А за обикновените хора беше по-изгодно да дават на духовете полагаемото им се, отколкото да им се противопоставят и да търсят спасение при свещениците.

Бъдещето на дружбата между „Йорун“ и енорийския свещеник ставаше все по-мъгляво. Отец Айрик се състари и грохна. Имаше нужда от помощник. Препоръча на епископа да назначи внука му Бентайн Юнсьон за дякон в църквата, но Лавранс разубеди епископа, с когото го свързваше старо приятелство. Хората не одобриха намесата на Лавранс. Наистина, младият свещеник се бе показал доста настойчив към Кристин и дори я бе изплашил с поведението си, но нямаше как да знаят дали момичето не е предизвикало дързостта му. Нали по-късно се оказа, че Кристин не е света вода ненапита. Лавранс обаче винаги бе смятал дъщеря си за благонравна — цял живот я носеше на ръце и я боготвореше като реликва.

Вследствие от тези събития отношенията между отец Айрик и Лавранс охладняха. Но после в църквата постъпи отец Сулмюн и начаса между двамата духовници избухна свада за църковни имоти. Айрик настояваше, че земите са лично негови, а новият свещеник ги смяташе за част от енорийското стопанство. Лавранс открай време се славеше като най-вещ в общината по покупко-продажбите на земи. Неговата гледна точка се оказа решаваща в спора между свещениците. След като отсъди в полза на Айрик, Лавранс си спечели явната неприязън на отец Сулмюн, но би могло да се каже, че Айрик и старият дякон Аудюн станаха неразделна част от хората в „Йорун“, защото всеки ден обсъждаха положението с Лавранс и му се жалваха заради всички неправди и терзания, които им причиняваше новият свещеник. В дома на Лавранс на двамата духовници оказваха почит като на епископи.

Всички тези новини Кристин научи от Боргар Трунсьон от „Сюнбю“. Той се бе оженил за мома от Трьонделаген и няколко пъти гостува в „Хюсабю“. От няколко години Трун Йеслинг не беше между живите. Никой не скърбеше за загубата, защото всички потомци на Йеслинг смятаха алчния, опърничав и болнав стопанин за черната овца на стария род. Единствено Лавранс търпеше капризите на характера му от съжаление към него и най-вече към съпругата му, Гюдрид. След смъртта на Трун и Гюдрид в имението заживяха четиримата им синове — похватни, напети и красиви мъже — и хората смятаха, че са извадили късмет с новите господари. Синовете на Трун се сприятелиха с вуйчо си в „Йорун“ и Лавранс им гостуваше в „Сюнбю“ няколко пъти в годината, а и заедно ходеха на лов в западните планини. Боргар обаче не проумяваше защо Лавранс и Рагнфрид се измъчват така жестоко с покаяние и богобоязливост.

— Баща ти и преди се наливаше с вода по време на постите, но поне през останалите дни умееше да се радва на хубавата бира. Вече няма и помен от някогашното му настроение — сподели Боргар.

Поведението на Лавранс било напълно необяснимо за околните. Никой не допускал стопанинът на „Йорун“ да изкупва таен грях. Доколкото го познавали, Лавранс живеел богоугодно и спазвал божиите повели по-стриктно и от най-ревностния християнин, като изключим светиите.

От подмолията на Кристинината душа се надигаше смътно предположение защо баща й се старае така неуморно да се доближи до Господ, но тя дори не посмя да го допусне в мислите си.

Кристин отказваше да признае дори пред себе си колко променен намира баща си. Лавранс не й напомняше на съсухрен старец, не. Той все още вървеше с изправен гръб, а снагата му бе запазила гъвкавостта и красотата си. Косата му побеля много, но това не се набиваше на очи, защото Лавранс беше рус. И все пак в съзнанието на дъщерята се прокрадна спомен за младия, ослепително красив мъж, какъвто бе някога баща й; за свежите му, леко заоблени бузи на издълженото, слабо лице; за нежната руменина на кожата му, прозираща под слънчевия загар; за алената му сочна уста с дълбоки гънки от двете страни. Сега мускулестото му тяло се бе стопило и той бе станал по-кокалест и жилав. Потъмнялото му лице имаше вид на изсечено от дърво. Бузите му стояха хлътнали над възлестите крайчета на устните. Лавранс не беше престарял, но вече не бе в първа младост.