Сигрид Унсет - Стопанка

— Така си мисли, но е още дете. Нямам намерение да те притискам, ако сметнеш за редно да изчакаш още, преди да я задомиш.

— Аз пък нямам намерение да ти натрапвам дъщеря си — намръщи се леко Лавранс. — И през ум да не ти минава.

— Бъди сигурен, че в цяла Норвегия никоя друга девойка не ми лежи на сърце; повече от Рамборг. Просто не вярвам на късмета си, Лавранс. Струва ми се преголямо щастие да взема за жена толкова красива, млада и добра невеста, и то потомка на богат и знатен род. И да стана твой зет — додаде Симон леко смутен.

— О, знаеш какво е мнението ми за теб — засмя се стеснително Лавранс. — Ти ще се грижиш за детето ни и за имотите й повече от добре. С майка й никога няма да съжаляваме за избора си.

— Обещавам с ръка на сърцето да не ви разочаровам. Дано Господ и всички светии ми помагат.

Двамата мъже се ръкуваха. Симон се сети за деня, когато с Лавранс договориха женитбата му за Кристин и скрепиха споразумението с ръкостискане. Сърцето му се сви болезнено в гърдите.

Но Симон наистина нямаше как да се надява на по-изгодна женитба. Лавранс оставяше наследството на двете си дъщери. Симон щеше да се превърне в син на мъж, който се радва на всеобщо уважение и любов. А Рамборг беше млада, миловидна и свежа.

Крайно време беше да се вразуми. С кой акъл доскоро се надяваше да спечели сърцето на вдовица, отблъснала го като девица, и то след като онзи вече е изпил сладките сокове на младостта й, а тя му е родила цяла чета момчета, одрали кожата на баща си? Ако продължава да храни такива илюзии, заслужава братята му да го обявят за невменяем и да му отнемат правото да се разпорежда с делата си. Освен това такива като Ерлен доживяват до дълбоки старини…

Съвсем скоро двамата се ще се окажат баджанаци. Не бяха се виждали от онази вечер в Осло. Споменът за последната им среща сигурно навяваше по-неприятни чувства на Ерлен, отколкото на Симон.

Реши да бъде образцов съпруг на Рамборг. Да не предава никога доверието й. И все пак това дете го подмами сам да влезе в клопката й.

— Защо се смееш? — попита Лавранс.

— Смея ли се? Хрумна ми нещо…

— Сподели го с мен, та да се посмея и аз.

Симон Андресьон впери в Лавранс малките си проницателни очи.

— Замислих се какви са жените. Съмнявам се дали някоя жена ще зачете така мъжкото доверие и закон, както правим ние, ако може да облагодетелства себе си или роднините си, погазвайки правилата. Халфрид, първата ми съпруга… Това не съм го казвал на никого, Лавранс Бьоргюлфсьон, и го споделям за пръв и последен път. Халфрид беше нечувано добра, смирена и справедлива жена. Едва ли се е раждала друга такава. Споменавал съм ти как прие тя раждането на Арнерд. Но когато разбрахме какво очаква Сигрид, Халфрид предложи да скрием сестра ми, а тя да се преструва на бременна и после да обявим детето за наше. Така ние щяхме да се сдобием с наследник, детето щеше да бъде обезпечено, а Сигрид — да остане при нас и да не се разделя с рожбата си. Според мен Халфрид не осъзнаваше, че така предава интересите на роднините си.

След кратко мълчание Лавранс подхвана:

— Ти можеше да останеш в „Манвик“, Симон.

— Да — засмя се горчиво младият мъж. — Вероятно съм имал пълно право да постъпя като мнозина мъже, които наричат владенията си наследство от предците. По тези въпроси можем да се осланяме единствено на женската чест.

Лавранс нахлузи качулката върху главата на ястреба си и го сложи на китката си.

— Говориш много странно за мъж, който скоро ще се жени — отбеляза той с леко раздразнение в гласа.

— Никой не би се усъмнил в честта на твоите дъщери — възрази Симон.

Лавранс заби поглед в птицата и я почеса със съчка.

— А Кристин? — прошепна той.

— Никога не съм се съмнявал в нея — отсече категорично Симон. — Постъпката й ме нарани, но не съм се чувствал излъган. Съвсем прямо и открито ми призна, че е срещнала мъж, който й лежи повече на сърцето.

— Тогава ти се съгласи с охота да се откажеш от претенциите си към нея. Да не би да си чул някакви слухове?

— Не. Не съм чувал никакви клевети за нея — отвърна Симон със същата увереност.

Споразумяха се годежът да се състои през лятото, а сватбата да отпразнуват на следващата година след Великден, когато Рамборг навърши петнайсет години.

Кристин не се беше прибирала в родния си дом от деня на сватбата си. Оттогава изминаха осем години. Сега се завръщаше с голяма свита: със съпруга си, Маргрет, петимата им синове, детегледачки, слугини, ратаи и коне с багаж. Лавранс излезе да ги посрещне в Довре.