Сигрид Унсет - Стопанка

— Скъпо щеше да ти излезе, татко — пошегува се Симон. — Наследството ти щеше да се раздроби.

При тях влезе малката Арнерд и бащата я взе на коленете си.

— Е, който и да го поделя, поне Арнерд няма да стане причина да разпокъсат именията след смъртта ти — ядосано се сопна Андрес.

Посвоему обичаше внучката си, но се гневеше, че Симон е допуснал да му се роди извънбрачно дете.

— Мислил ли си да се задомиш наново, сине?

— Халфрид още не е изстинала в гроба, татко — възрази Симон и погали детето по светлокестенявата коса. — Ще се оженя повторно, но няма да избързвам.

Симон взе арбалета и ските и тръгна из гората, за да си отдъхне от грижите. Заедно с кучетата пое по следите на лос в снега и успя да отстреля фазан. През нощта спа в планинското пасище на „Дюфрин“, наслаждавайки се на уединението си.

По снега се чу хрущене от стъпки. Кучетата се спуснаха, а отвън им отговори лай. Симон отвори вратата. В хижата нахлуха синята лунна нощ и Юрд — снажен, висок, красив и мълчалив. Юрд изглеждаше по-млад от Симон, който по рождение беше пълен, а и притури още килограми в „Манвик“.

Братята седнаха пред огнището и сложиха помежду си торбата с храна.

— Сигурно вече си се досетил каква дандания ще устрои Тургрим след смъртта на татко. Той има подкрепата на Гюдмюн и на Хелга. Отказват да дадат на Сигрид полагащия й се дял от наследството.

— Ясно ми е. Сигрид ще си получи имотите. Двамата с теб ще се погрижим да не я лишат от тях, братко.

— Най-добре татко да разреши спора преди смъртта си — отбеляза Юрд.

— Не, нека си отиде спокоен. С теб ще защитим правата на сестра ни. Няма да позволим да я ограбят, след като я сполетя такова нещастие.

Наследниците на Андрес Гюдмюнсьон се разделиха хладно и враждебно. На тръгване Симон се сбогува единствено с Юрд, който освен другите тревоги не се спогаждаше и със съпругата си. Сигрид тръгна със Симон за „Формо“. Щеше да се грижи за домакинството, а той — за земите й.

Пристигнаха в имението през един сивкавосин ден. Снегът се топеше, а елховата гора по склоновете на Лауген тъмнееше от шишарки. Симон прекрачи прага на къщата с Арнерд на ръце, а Сигрид Андресдатер го попита:

— Защо се усмихваш така, Симон?

— Нима се усмихвам? — учуди се той.

Никога не си бе представял, че ще заживее във „Формо“ заедно с прелъстената си сестра и незаконороденото си дете. Но сега те бяха неговото семейство.

През първото лято в имението Симон старателно избягваше хората от „Йорун“.

По време на службата след Успение Богородично обаче Симон се озова до Лавранс Бьоргюлфсьон. Отец Айрик призова миряните да почувстват как в тях избуява успокоението на Светата Църква и двамата се целунаха, както повелява традицията. Възрастният мъж докосна с тънките си сухи устни бузата на Симон и прошепна молитвата за мир. Симон усети неочаквано вълнение. В жеста си Лавранс вложи нещо повече от обикновеното спазване на църковния обичай.

След края на службата Симон побърза да излезе от храма, но Лавранс го чакаше при конете. Покани го да го придружи до „Йорун“ и да уважи трапезата му. Симон отклони предложението. Сестра му Сигрид гледала болната му дъщеря, та се налагало да се прибира. Лавранс се помоли Бог да поживи детето и стисна ръката му за сбогом.

След няколко дни във „Формо“ цареше усилена работа по прибирането на реколтата. Бързаха заради несигурното време. До вечерта пренесоха повечето зърно в хамбарите. После заваля поройно. Симон тичаше из двора под сипещия се като из ведро дъжд. През процеп в облаците струеше слънчева светлина и къпеше къщата и отвесните скали зад нея. Симон зърна момиче, застанало пред вратата под дъжда и слънчевите лъчи. Водеше любимото му куче. Като видя стопанина си, то се втурна към него, а зад него се понесе тънък женски колан, вързан за нашийника му.

Момичето явно бе дъщеря на знатен господар. Не носеше нито шапка, нито връхна дреха, но виненочервената й рокля беше ушита от извезан плат, купен от града. На гърдите й блестеше позлатена брошка. Сребърна фиба крепеше мокрите й едри къдрици, за да не падат над широкото й чело. Малкото й лице изглеждаше весело, с остра брадичка, а бузите й пламтяха. Сигурно бе тичала, докато стигне дотук.

Симон се досети коя е девойката и я поздрави по име:

— Добре дошла, Рамборг. Каква е причината да ни окажеш такава чест?

Момичето влезе в къщата, за да се скрие от дъжда. Дошла да му доведе кучето. Имало навика да бяга в „Йорун“. Рамборг знаела, че е негово, защото неведнъж го виждала как тича след коня на Симон.