Сигрид Унсет - Стопанка

А тя бе обзета от неизпитвано досега лекомислие. Вече не беше толкова мълчалива сред хора и се държеше повесело, защото знаеше колко е красива, а и за пръв път, откакто се омъжи, се чувстваше напълно здрава. Вечер, когато с Ерлен нощуваха в някоя стая за гости в голямо имение или селска къща, двамата се смееха и шепнешком обсъждаха познатите си и новите вести. Ерлен беше по-словоохотлив от всякога и печелеше с невиждана лекота хорското благоразположение.

Промяна се забелязваше и у децата. Полудяваха от възторг, когато Ерлен им обърнеше внимание. Нокве и Бьоргюлф се вълнуваха от арбалети, копия и брадви. Случваше се бащата да поспре на двора, да ги погледа и да им покаже как става:

— Не така, сине. Ето така трябва да го държиш.

И Ерлен преместваше ръката на малчугана и нагласяше пръстите му. Момчетата пощуряваха от въодушевление.

Двамата големи синове бяха неразделни. Бьоргюлф растеше най-едър и силен от децата. На ръст беше колкото Нокве — по-голям от Бьоргюлф с година и половина и по-пълен. Бьоргюлф имаше буйна къдрава, гарваново черна коса, широко, но красиво лице и синьо-черни очи. Веднъж Ерлен изплашено попита Кристин дали е забелязала, че детето не вижда добре с едното око. Бил и малко кривоглед. Кристин не се разтревожи. Щяло да му мине, като поотрасне. Майката бе полагала най-малко грижи за Бьоргюлф. Той се роди, когато тя бе изтощена от Нокве, а след това на бял свят се появи Гауте. Бьоргюлф се отличаваше като най-силния от синовете им. Притежаваше и най-остър ум, но не говореше много. Той стана любимецът на Ерлен.

Макар и да не го съзнаваше, Ерлен изпитваше лека неприязън към Нокве, защото момчето се роди в неподходящ момент, а и носеше името на баща му. Гауте пък не оправдаваше очакванията му. Главата му беше твърде голяма, но това си имаше обяснение: за две години само главата му порасна, а крайниците тепърва я догонваха. Момчето, с напълно нормален разсъдък, само говореше бавно, защото иначе започваше да сдъвква думите или да заеква и ставаше жертва на подигравките на Маргрет. Той беше най-голямата слабост на Кристин. Не че й беше любимият син — Ерлен забелязваше, че тази роля е отредена на Нокве, — но Гауте се нуждаеше от нея заради слабостта си, непрекъснато търсеше вниманието й и приличаше на Лавранс с лененорусата си коса и тъмните сиви очи. Гауте изглеждаше доста самотен, защото двамата му по-големи братя бяха неразделни, а близнаците — все още малки — се държаха за полите на бавачките.

Кристин вече нямаше много време за децата. Налагаше се да поверява грижите за тях на слугините, както правеха повечето стопанки. Нокве и Бьоргюлф предпочитаха да се навъртат около мъжете в имението. Кристин престана да трепери над малките с някогашната болезнена нежност, но си играеше и се смееше с тях, когато й останеше свободно време да ги събере при себе си.

В началото на новата година получиха писмо с печата на Лавранс Бьоргюлфсьон. Господарят на „Йорун“ го бе написал собственоръчно и го бе изпратил по свещеника от долината на река Оркла. Затова посланието пристигна с два месеца закъснение. Най-важната новина беше, че Лавранс е сгодил Рамборг за Симон Андресьон от „Формо“. Сватбата щяла да се състои около пролетното поклонение на светия честен Кръст Господен.

Кристин остана слисана до немай-къде, но Ерлен твърдеше, че очаквал подобно развитие на събитията, откакто научил за връщането на Симон Андресьон в имението в Сил след смъртта на Андрес Гюдмюнсьон и особено след като овдовял.

Когато Андрес Гюдмюнсьон уговори женитбата на сина си с Кристин Лаврансдатер, Симон прие новината съвсем нормално. В рода му съществуваше традицията родителите да избират брачните партньори на децата си. Симон остана доволен, като видя колко красива и очарователна е годеницата му. Винаги си бе представял, че ще се спогажда отлично с избраницата на баща си. Двамата с Кристин си подхождаха и по възраст, и по благосъстояние, и по потекло. Макар и да беше от малко по-знатен род, Лавранс водеше спокоен живот в имението си, докато Андрес беше посветен в рицарското звание и се славеше като приближен на крал Хокон. Симон смяташе за логично двама младоженци, които са си лика-прилика, да се разбират чудесно.

После, след преживяването във „Финсбрекен“, когато злостните езици се опитаха да сломят невинната му годеница, Симон разбра, че с Кристин го свързват по-дълбоки чувства, отколкото е предполагал. Той се зарадва на откритието си, но не се замисли повече. Забелязваше колко плаха и свенлива е девойката, ала и това не го притесни. После Кристин постъпи в манастира в Осло и след случката в хана на Флюга Симон се видя принуден да преосмисли отношенията си с нея.