Сигрид Унсет - Стопанка

— Вярно: вече не си само мой брат, а брат на всички хора — досети се Ерлен и се изненада от дълбокото разочарование в гласа си.

— Не е така, макар че е редно да бъде така.

— Бог да ми е на помощ, но според мен това е причината да ходиш при лапландците!

Гюнюлф наведе глава. В жълто-кафявите му очи проблесна слаба искрица.

— Това е една от причините — призна тихо той.

Постлаха кожи и черги върху пода. В помещението цареше ужасен студ и нямаше как да се съблекат. Пожелаха си лека нощ и легнаха върху ниската пръстена пейка.

Ерлен се замисли за вестите от „Хюсабю“. През последните две години не бе чул почти нищо за домашните си. Получи две писма с голямо закъснение и отразените в тях събития датираха от доста време. Отец Айлив ги бе написал вместо Кристин. Тя беше грамотна и пишеше правилно и красиво, но заниманието не й се струваше подобаващо за необразована жена.

Ерлен очакваше съпругата му да е станала още по-съвестна християнка, след като в съседната община пренесли мощите на монах, когото Кристин познаваше лично, докато бил жив. Гауте се излекувал от болестта си, а Кристин се възстановила напълно след раждането на близнаците. Гюнюлф разказа, че братята от ордена на проповедниците в Хамар накрая се принудили да върнат трупа на Едвин Ричардсьон на монашеската обител в Осло, а те наредили да се запише на книга всичко за живота и чудотворствата на брат Едвин, сътворени от него както приживе, така и след смъртта му. Възнамерявали да изпратят писанията на папата и да издействат канонизирането на монаха за светец. Неколцина селяни от долината на река Гаула поели на юг, за да свидетелстват за чудеса, които брат Едвин сторил чрез застъпничеството си за людете от тамошните села и чрез лично изработеното от него разпятие, намиращо се в градчето Медалхюс. Обещали да построят малка църква в планината Ватс, където монахът живял като аскет няколко лета, след което водата в един извор станала лековита. Позволили им да задържат ръката на монаха и да я съхраняват в църквата.

Кристин решила да дари две сребърни купи и голямата брошка със сини камъни за палтото си, останала й за спомен от баба й Юлвхил Ховаршдатер. Поръчала на Тидекен Паус в града да изработи от среброто ръката на брат Едвин. Година след като Ерлен заминал на север, Кристин заедно с отец Айлив, цялата си челяд и мнозина поклонници поела към планината във Ватс, за да присъства по Еньовден на освещаването на църквата от архиепископа.

След това събитие Гауте започнал да укрепва много бързо. Научил се да ходи и да говори. Вече се развивал според възрастта си.

Ерлен се протегна доволно: какво по-голямо щастие от това Гауте да оздравее! Бащата реши да дари още земи на Църквата. По думите на Гюнюлф Гауте станал по-светъл и се разхубавил като майка си. Ех, да можеше Гауте да е момиченце, щяха да го кръстят Магнхил. Ерлен копнееше да види прекрасните си синове.

Гюнюлф Никулаусьон се замисли за онзи пролетен ден преди три години, когато яздеше по склона към „Хюсабю“. По пътя срещна мъж от имението и той му обади, че стопанката не си била вкъщи. Отишла да навести болна жена.

Гюнюлф яздеше по тясна, обрасла с трева пътека между стари дървени огради. Пред него се разлистваше млада широколистна гора. По стръмните глинести насипи на целия склон растяха дървета чак до падината, където реката бучеше в пролетно настроение. Той яздеше срещу слънцето, а крехките зелени листа блестяха по клоните като златисти пламъци, но навътре в гората сянката вече падаше върху тревата и разхлаждаше въздуха.

Гюнюлф зърна бегло езерото. Там се отразяваше другият свят — синьото небе и големите облаци, които се разтапяха или накъсваха от леките вълни, набраздяващи повърхността на водата. Долу, под пътеката, върху тучни, изпъстрени с цветя поляни, се простираше малко стопанство. На двора стояха няколко стопанки с бели забрадки, но Кристин не се виждаше сред тях.

Гюнюлф забеляза коня й малко по-нататък. Обикаляше градината заедно с другите жребци. Пътеката пред очите му потъваше в падина, обгърната от зеленикава сянка, а там, където криволичеше над поредното възвишение от глинени насипи, Кристин стоеше под короните на дърветата, заслушана в песента на птиците. Гюнюлф видя тънката й тъмна снага, надвесена над оградата. Забрадката и ръката й се белееха в далечината. Гюнюлф озапти коня и бавно се отправи към Кристин, но когато се приближи, се оказа, че е видял не нея, а ствол на стара върба.