Сигрид Унсет - Стопанка

Докато бдеше над родилката, Ерлен измина цялото пътуване във въображението си. Очакваше да има трудности, защото вече стана късна есен, а там нощите траеха дълго. И въпреки това изпитваше неописуем копнеж да отплава на север. Тревогите около съпругата му сломиха вътрешната му съпротива и той се предаде напълно на желанието да се махне от къщи.

Ерлен Никулаусьон прекара близо две години на поста си като началник на крепостта на Вълчия остров и пазител на северните граници на Норвегия. През това време слезе на юг един-единствен път, и то само до Бяркьой, където си бе уредил среща с Ерлинг Видкюнсьон. През лятото на втората година от престоя му в укреплението се спомина Хеминг Алфсьон и Ерлен пое управлението на долината на река Оркла. Хафтур Граут пое на север, за да смени Ерлен на Вълчия остров.

Отплавайки на юг няколко дни след Успение Богородично, Ерлен се чувстваше щастлив. През всичките тези години мечтаеше да получи това повишение: да му поверят областта, принадлежала навремето на баща му. Не че някога съзнателно бе преследвал тази цел, но изглежда се нуждаеше да попадне точно на това място, за да се издигне и в своите очи, и в очите на хората от своето съсловие. Вече нямаше значение дали го смятат за малко по-различен от стопаните, които безделничат вкъщи. В особеното му положение не съществуваше нищо лошо.

Ерлен тъгуваше за дома си. В района на Финмарк се оказа по-спокойно, отколкото очакваше. Първата зима му се стори изнервяща, защото стоеше със скръстени ръце в крепостта и не можеше да предприеме нищо, за да я постегне. Преди седемнайсет години я бяха ремонтирали, но сега изглеждаше занемарена.

После настъпи пролетта, след нея лятото и му донесоха и живец, и размирици: срещи из фиордите с норвежки и наполовина норвежки бирници и говорители на народа от платата. Ерлен плаваше напред-назад с двата си кораба и много се забавляваше. Ремонтираха къщите на острова и подсилиха укреплението, но на следващата година всичко отново затихна.

Хафтур сигурно ще се погрижи пак да подновят размириците. Ерлен се засмя. Заедно плаваха почти до Трянема 21 21 Трянема — най-източната граница, до която се простирали правата на норвежката държава да събира данъци от руските и лапландските племена. Трянема се намира на Колския полуостров и най-вероятно е старото наименование на днешната река Поной в Русия. — Бел.прев. ; там Хафтур си хареса една лапландка и я взе със себе си. Ерлен се опита да го вразуми. Напомни му, че езичниците трябва да разберат кой е господарят и като такъв Хафтур не бива да ги дразни излишно. И без друго не успяха да си извоюват солидна подкрепа сред местното население. Ерлен го посъветва да не се намесва, когато лапландците се бият или изтребват помежду си: нека им остави тази радост. Но му обърна внимание да си отваря очите за руснаците и колбягите 22 22 Колбяги — народност, обитаваща през X-XII век териториите на Северозападна Русия и Карелия на границата с Новгород. — Бел.прев. или както там се нарича тази паплач, и да не закача жените им, защото до една били вещици. На острова не липсвали други възможности… Но нека хлапакът от Гудьой да действа по свое усмотрение, докато се научи.

Хафтур не го свърташе у дома при жена му, а Ерлен вече искаше да се прибере. Изгаряше от копнеж по Кристин, по „Хюсабю“, по родния край и децата; по всичко, свързано с Кристин.

Във фиорда Люнг Ерлен разбра, че е акостирал кораб с неколцина йеромонаси на борда. Били от братството на проповедниците в Нидарус и пътували на север, за да хвърлят семената на правата вяра сред езичниците и еретиците в граничните райони.

Интуицията на Ерлен му подсказа да потърси брат си сред пътниците на кораба. И наистина три нощи по-късно двамата седяха в землянка на дребно норвежко стопанство до брега.

Ерлен се чувстваше странно развълнуван. За пръв път от много време насам, ако не се брои краткото му посещение в Бяркьой, той присъства на богослужение заедно с хората си. В църквата на Вълчия остров нямаше свещеник, само дякон в крепостта. Духовникът се опитваше да им припомня църковните празници, но никой не се грижеше за душевното спокойствие на норвежците, както си му е редът. Наложи им се да се утешават с мисълта, че се намират на нещо като кръстоносен поход и Всевишният няма да държи толкова строга сметка за греховете им.

Ерлен сподели всичко това с брат си, който го слушаше с разсеяна, странна усмивка на присвитите устни. Той винаги несъзнателно всмукваше леко долната си устна, сякаш размишляваше усилено над някаква загадка и беше на път да я прозре, но все още не бе стигнал до пълна яснота по въпроса.