Сигрид Унсет - Стопанка

Ставаше късно. Всички си бяха легнали в бараката. Единствено братята останаха будни. И двамата се чувстваха развълнувани от неочаквано удалата им се възможност да постоят насаме.

Прибоят на морските вълни и развилнялата се буря долитаха приглушено до тях през торфените стени. От време на време в землянката полъхваше вятър, раздухваше жарта в огнището и полюшваше пламъка на лампата с рибено масло. Вътре нямаше покъщнина. Братята седяха върху ниската пръстена пейка, опасваща трите стени на помещението, а между тях се намираше подложката за писане на Гюнюлф с мастило, перодръжки и свитък пергамент. Гюнюлф си записа старателно някои сведения, които Ерлен му предостави съвсем импровизирано: за срещи и домове на водещи уседнал начин на живот норвежци, как да разпознава дали морето е благоприятно за плаване, как да прогнозира какво ще бъде времето, някои думи от езика на лапландците. Гюнюлф лично управляваше кораба на име „Сюнива“; братята от ордена на проповедниците бяха избрали светицата за покровителка на начинанието си.

— Дано не ви сполети участта на мъжете от остров Селя — пошегува се Ерлен.

Гюнюлф посрещна думите му с усмивка.

— Аз не намерих покой — подхвана Ерлен. — А я виж себе си! Първо години наред кръстосваше напред-назад из южните райони, а щом се прибра, заряза свещеническото си призвание и доходите от църковните имоти и хукна да проповядваш пред нечестивия и изчадията му на север до Вяла река. Ти не отбираш от езика им, нито те — от твоя. Струваш ми се по-непостоянен и от мен.

— Аз не нося отговорност нито за земи, нито за роднини — възрази монахът. — Откъснах се от всичко земно, но ти си обвързан с много неща, братко.

— А, да. Свободен е само онзи, който не притежава нищо.

— Вещите ни държат в ръцете си повече, отколкото ние тях.

— Хм. Проклет да съм! Нямам нищо против Кристин да разполага с мен, но не желая непрекъснато да съм на разположение на земите и децата си.

— Не мисли по този начин, братко — посъветва го тихо Гюнюлф. — Рискуваш да ги изгубиш.

— Не искам да ставам като всички други мъже. Затънали са в калта до гуша — засмя се Ерлен, а брат му също се усмихна.

— Не съм виждал по-красиви деца от Ивар и Скюле — призна Гюнюлф. — Ти беше същият на тяхната възраст. Нищо чудно, че мама те обожаваше.

Двамата братя отпуснаха ръце върху дъската за писане помежду им. Дори и на мъждивата светлина от лампата с рибено масло си личеше колко различни са ръцете на двамата мъже. Ръката на монаха — гола, без украшения, бяла и мускулеста, по-малка и по-набита — изглеждаше по-силна, макар че дланта на Ерлен беше корава като рог, а тъмната загрубяла кожа от китката до рамото бе прорязана от синкав белег, останал от раняване със стрела. Кокалестите пръсти на тясната му ръка приличаха на сухи, чворести клони, обсипани със златни пръстени и скъпоценни камъни.

На Ерлен му се прииска да хване ръката на брат си, но стеснението му попречи. Затова пи за негово здраве и се намръщи заради лошия вкус на бирата.

— Кристин стори ли ти се напълно здрава? — попита той.

— Да, цъфтеше като роза, когато през лятото се отбих в „Хюсабю“ — усмихна се монахът. Помълча малко и подхвана със сериозен тон: — Искам да те помоля нещо, братко. Грижи се повече за благоденствието на Кристин и децата. Допитвай се до нея и сключи спогодбите, договорени от нея и отец Айлив. Те чакат само да се съгласиш.

— Тези нейни планове не ми се нравят — колебливо отвърна Ерлен. — А и сега позициите ми са вече други…

— Имотите ти ще струват повече, ако ги събереш на едно място. Кристин ми изложи вижданията си и те ми се сториха много разумни.

— В Норвегия едва ли има жена с по-голямо право на глас в семейните дела от нея.

— В крайна сметка ти вземаш решението. А и си е твоя работа как ще се държиш с Кристин — додаде той с внезапно изнемощял глас.

Ерлен се засмя тихо, гърлено, протегна се и се прозина. Неочаквано и той придоби сериозен вид:

— И ти имаш власт над нея, братко. Не крия, че понякога съветите ти са се превръщали в пречка за добрите ни отношения.

— За кои отношения говориш — за нашите с теб или за отношенията ти с Кристин? — попита монахът.

— И за двете — отговори Ерлен, сякаш прозрението го осени чак сега. — Едва ли е необходимо мирянка да живее чак толкова богоугодно — додаде той по-лековато.

— Съветвах съпругата ти, както намерих за добре. Както е най-добре за нея — поправи се той.

Ерлен се вгледа в монаха, облечен в грубото, сиво-бяло расо на братята проповедници. Черната му качулка, отметната назад, се диплеше на дебели гънки около врата и по раменете. Тонзурата бе обрамчена от тесен венец от коса, запазила непокътната гъстотата и черния си цвят, а кръглото му изпосталяло лице изглеждаше пребледняло.