Сигрид Унсет - Стопанка

В съзнанието му нахлуха и дните, които нямаше сили да си припомня. Орм лежи мъртъв, а жените му съобщават, че Кристин няма да прескочи трапа. Изсичат гроб за сина му в църквата и питат дали ще положат там и стопанката, или ще я занесат в църквата „Свети Григорий“ и ще я спуснат в гроба на родителите му.

Ерлен притаи дъх от ужас. Зад гърба му се намираше целият му живот, изпълнен със спомени, от които той се мъчеше да избяга, защото нямаше сили да се връща към тях. Тази нощ той го осъзна. Зает с ежедневните си задължения, забравяше за неприятностите, но не можеше да предотврати появата им в миг като този, когато цялата му смелост се стопяваше под въздействието на някаква магия.

Дните в „Хауген“… Извади късмет, че успя да ги изличи от паметта си. Не беше ходил там отдавна, а Бьорн и Осхил не бе виждал от сватбата си. Боеше се от срещата с Бьорн. А сега… Ерлен се сети за думите на Мюнан. Душите им витаели като призраци в „Хауген“. Къщите в имението пустеели и хората не желаели да се заселват там дори и да им дадат имота без пари.

Бьорн Гюнаршон бе получил прилив на извънредна смелост, каквато Ерлен никога не би намерил у себе си. Ръката на Бьорн не трепнала, когато пронизал съпругата си право в сърцето, разказа Мюнан.

Навършиха се две години от смъртта на Бьорн и Осхил. От седмици хората не виждали от дома им да излиза пушек и неколцина мъже отишли там. Бьорн лежал в леглото с прерязано гърло и държал трупа на съпругата си в обятията си. На пода пред леглото намерили захвърлен окървавен кинжал.

Всички се досетиха какво се е случило, но Мюнан Бордшон и брат му все пак успяха да погребат двамата мъртъвци в светена земя. Пуснаха слух, че са ги убили разбойници, макар сандъкът с вещите им да стоеше непобутнат. Телата бяха пощадени от мишките — в „Хауген“ нямаше такива гадини — и хората възприеха това като поредното доказателство за магическите способности на стопанката.

Мюнан Бордшон остана разтърсен до дън душа от кончината на майка си. Веднага след погребението се отправи на поклонение в катедралата „Свети Яков“ в Сантяго де Компостела.

Ерлен си спомни утрото след смъртта на майка си. Бяха пуснали котва в пролива до остров Мулдьой, но се стелеше толкова гъста мъгла, че само от време на време зърваха части от скалата, под която се намираха, ала отчетливо чуваха глух отглас, докато лодката със свещеника плаваше към сушата. Застанал в предната част, Ерлен гледаше как лодката се отдалечава от кораба. Приближаваше се към мъглата и тя го мокреше, а капките вода лъщяха в косите и по дрехите му. Непознатият свещеник и дяконът седяха на носа на лодката, наведени над съдовете в скута си. Приличаха на ястреби в дъждовно време. Ударите на веслата, скрибуцането от триенето им в ключовете и ехото от планината продължаваха да отекват глухо дълго след като лодката потъна в гъстата мъгла.

Тогава Ерлен също се закле да се отправи на поклонение. В съзнанието му витаеше една–единствена мисъл: да види отново миловидното, сладко лице на майка си, каквото беше някога; да зърне меката й, гладка бледо кафеникава кожа. Сега тя лежеше с лице, обезобразено от ужасните мехури, които се пукаха и пръскаха бистра течност, когато тя се мъчеше да се усмихне.

Ерлен беше безсилен да промени отношението на баща си, както и предпочитанието си да обикне човек, който също като него е прокуден. После изби от главата си намерението да отиде на поклонение. Престана да се измъчва с мисли за майка си. Колкото и да бе страдала на земята, сигурно сега бе намерила покой, а за Ерлен нямаше спасение, след като отново се върна при Елине.

Ерлен изпита усещане за покой само веднъж в живота си — когато, седнал зад каменната ограда с лице към гората в Хофвин, държеше в обятията си Кристин, а тя спеше своя спокоен, благ и несмущаван от нищо детски сън. Ерлен не издържа дълго на изкушението да не накърни чистотата й. А после не намери така бленувания покой при нея. И сега не намираше успокоение в близостта на младата си съпруга, въпреки че всички останали в имението явно успяваха.

Копнееше единствено за размирици. Бленуваше до полуда за северните, оголени канари, за бумтящото море около северното крайбрежие, за безбрежния бряг и за величествените фиорди, които крият какви ли не клопки и изненади; за хората, чиито цели му бяха само наполовина известни; за техните магии, непостоянство и хлъзгаво поведение; за войната, морето и песента на оръжията — неговите и на хората му.