Сигрид Унсет - Стопанка

Ерлен заспа и пак се събуди. Какво сънува? А, да. Лежи в легло, а от двете му страни — по едно черно лапландско момиче. Полузабравен спомен от пътуването му на север с Гисюр. Една бурна нощ се напиха до припадък. От цялото преживяване Ерлен помнеше само острия мирис на дивеч, който се носеше от жените.

Как може да сънува такива неща, докато лежи до болния си син? Толкова се изплаши, че му се стори невъзможно да заспи, но не му се лежеше буден. Явно е голям непрокопсаник… Вцепенен от страх, Ерлен остана да лежи неподвижно, а сърцето му се свиваше в гърдите, докато чакаше с нетърпение утрото да му донесе избавление.

Ерлен придума Кристин да пази леглото на следващия ден, защото направо се побъркваше, като я гледаше как едва-едва върви из къщи, измъчена от тежестта. Реши да постои при нея и да милва прекрасните й ръце: някога слаби, но заоблени и изящните кокалчета не личаха в крехките стави. Сера обаче ставите изпъкваха като възли по изпосталелите й ръце, а кожата от вътрешната им страна бе придобила синкаво бял оттенък.

Навън валеше проливен дъжд. През деня, докато излизаше от рицарската къща, Ерлен чу писъците на Гауте някъде из двора. Бащата намери тримата си синове в тесния проход между две къщи. Хлапетата стояха точно под капчука. Нокве държеше здраво по-малкия си брат, а Бьоргюлф, напълнил шепата си с гърчещи се светлочервени червеи, се мъчеше да напъха един в устата на Гауте.

Момчетата слушаха с обидени физиономии, докато баща им ги хокаше. Стария Он споменал, че на Гауте щели да му никнат по-безболезнено зъбите, ако му дадат да отхапе жив червей.

И трите деца бяха вир–вода. Ерлен повика грубо гледачките и те мигом се втурнаха към тях — една от стаята на най-бедните работници, друга — от конюшнята. Стопанинът ги наруга, взе Гауте под мишница като прасенце и натири другите две момчета да вървят пред него. Влязоха в голямото помещение.

Само след малко децата седяха едно до друго върху стъпалото пред леглото на майка си, пременени в сините си празнични дрешки. Бащата придърпа трикрак стол за себе си, започна да дърдори безсмислици и да се смее шумно. Прегръщаше момчетата, за да потуши и последните остатъци от снощния смут в душата си. Кристин се усмихваше доволно, защото Ерлен играеше с децата им. Бащата сплаши малките палавници: имал лапландска вещица, която била на двеста години и съвсем съсухрена — ей толкова мъничка, показа той с пръсти. Държал я в кожена торба в големия сандък в хангара за лодки. На всяка Коледа изяждала едно бедро на християнин и то й стигало за цяла година. Ако момчетата не слушат и не престанат да ядосват болната си майка, и те ще се озоват в торбата при вещицата.

— Мама е болна, защото носи сестричката ни — обясни Нокве, горд с познанията си.

Ерлен хвана детето за ухото и го придърпа към коляното си:

— Точно така. А когато сестра ви се роди, ще накарам вещицата да ви направи магия и да ви превърне в бели мечки. Тримата ще се замъкнете тромаво в дивата гора, а дъщеря ми ще наследи всичките ми земи…

Децата запищяха и започнаха да се въргалят в леглото на майка си. Гауте не разбираше защо го правят, но и той викаше и се катереше като братята си. Кристин негодуваше, задето Ерлен се шегува така грубо с децата. Нокве се свлече от леглото и в прилив на въодушевление от обзелите го смях и ужас се втурна към баща си, хвана се за колана му и захапа ръката му, като продължаваше да пищи от радост.

И този път Ерлен не се сдоби с така желаната дъщеря. Кристин му роди двама едри, красиви синове, но едва не изгуби живота си.

Ерлен поиска да ги кръстят на Ивар Йеслинг и на крал Скюле. Името на Ивар досега не бе продължено в рода. Рагнфрид смяташе баща си за нещастен човек и не желаеше да кръщават на него деца, но според Ерлен синът му Ивар носеше най-достойното име от цялата му челяд.

Времето напредваше неумолимо и се налагаше Ерлен да поеме на север веднага щом стана ясно, че Кристин и този път ще прескочи трапа. Най-добре му се струваше да не чака тя да стане от леглото. Роди пет деца за пет години — повече от достатъчно. Ерлен не искаше да трепери от страх на Вълчия остров, питайки се дали Кристин няма да умре в родилни мъки, докато него го няма в „Хюсабю“.

Ерлен забеляза, че този път и Кристин е съгласна с него. Заминаването му не я тревожеше както преди. Досега приемаше всяка новородена рожба като драгоценен дар от Бога, а страданията — като необходимо зло, от което не бива да се оплаква. Но последното раждане протече много тежко и смелостта на младата майка сякаш се изпари. Тя лежеше в постелята, прежълтяла като глина, и гледаше малките пашкули от двете си страни, но в очите й вече не грееше предишното щастие.