Сигрид Унсет - Стопанка

Халфрид спомена за случая чак след година. Попита Симон чул ли е за женитбата на Юрун в „Борг“. Симон беше напълно в курса на нещата, защото лично осигури зестрата на слугинята.

— А какво ще стане с детето? — поинтересува се съпругата.

— Ще го пратят при баба му и дядо му — отвърна Симон.

— Според мен на дъщеря ти й приляга повече да расте в твоя дом.

— В твоя, искаш да кажеш.

По лицето на жената премина лека тръпка.

— Мъжо, много добре знаеш, че докато и двамата сме живи, ти си господарят в „Манвик“.

Симон се приближи до нея и сложи ръце върху раменете й:

— Халфрид, ако наистина си готова да понесеш това дете да ти се мярка пред очите в дома ни, искам да те уверя колко много съм ти благодарен за проявеното великодушие.

На Симон хрумването й не му допадна. Беше виждал детето няколко пъти. Струваше му се грозно и не забелязваше никаква прилика с рода си.

Никак не му се вярваше да е баща на това момиченце. Побесня, когато научи, че Юрун кръстила детето Арнерд на майка му, без да поиска неговото съгласие. Все пак Симон реши да се съобрази с желанието на Халфрид. Тя взе детето в „Манвик“ и го повери на бавачка. Лично се грижеше нищо да не му липсва. Случеше ли се малката да й се изпречи пред очите, Халфрид я вземаше в скута си и я обсипваше с ласкави думи и нежности. Постепенно и Симон се привърза към Арнерд. Той поначало обичаше децата. Дори започна да открива прилика между малката и баща си. Не беше изключено Юрун да е проявила благоразумието да не приема повече мъже в постелята си, след като е изпитала близостта на господаря. Явно Арнерд беше негова дъщеря и съветът на Халфрид да я отгледат в „Манвик“ се оказа най-доброто и достойно решение.

На петата година от брака им Халфрид му роди момче. Цялата сияеше от щастие, но веднага след раждането залиня. За никого не остана съмнение, че е обречена на сигурна смърт. Въпреки страданията си Халфрид прояви бодър дух, докато беше в съзнание:

— Симон, остани в „Манвик“ и управлявай имотите на твоя и моя род — заръча му тя.

След това треската й се влоши и тя изпадна в несвяст. Болестта пощади майката от скръбта по детето й: тя не разбра, че синът й издъхна ден преди нея. Симон се утешаваше с мисълта, че на онзи свят Халфрид няма да тъгува, а ще се радва, защото малкият Ерлинг ще бъде при нея.

В паметта на Симон се запечата нощта, когато положиха двете тела на втория етаж. Тогава той се отпусна върху дървената ограда на нивата до морето. Майката и детето се споминаха точно преди Еньовден. Нощта бе светла и пълната месечина почти не се виждаше. Водата хвърляше бледи отблясъци, плискаше се и ромолеше по брега. От раждането на сина си Симон почти не беше мигвал. Струваше му се, че оттогава е минало страшно много време, и се чувстваше капнал от умора, притъпяваща дори скръбта.

Тогава Симон беше на двайсет и седем години.

През лятото, след като имотите бяха поделени, Симон преотстъпи „Манвик“ на Стиг Хоконсьон — братовчед на Халфрид. Той пое към „Дюфрин“ и прекара зимата там.

Старият господар на имението, Андрес Гюдмюнсьон, беше прикован към леглото. Страдаше от воднянка и какви ли не други болести. Постоянно се оплакваше. В последно време и неговият живот не вървеше по мед и масло. Красивите му деца, пред които някога се откриваше светло бъдеще, не оправдаха очакванията му. Симон се мъчеше да се шегува с баща си както едно време, но старецът не преставаше да оплаква тежкия си жребий. Хелга Саксесдатер, жената на Юрд, се имала за много изискана и прищевките й нямали край. Юрд дори не смеел да се оригне без нейното позволение. А и Тургрим не спирал да мрънка колко го боли стомахът. Андрес нямало да му даде дъщеря си за жена, ако подозирал каква нещастна душа носи. Астрид нямало да усети и миг щастие от младостта и благополучието си, докато мъжът й бил жив. А Сигрид изгубила желанието си да пее и да се весели. Клетото дете ходело из къщи унило и огорчено. На нея й се родило детето, от което имал нужда Симон. Андрес плачеше, сломен от нещастието, старостта и болестта си. Гюдмюн се възпротивил на всички предложения на баща си за невеста, а старецът се чувствал толкова немощен и грохнал, че накрая го оставил да си затрива живота, както иска.

Несретите на семейството обаче започнали от мига, когато Симон и селската девойка се изправили срещу родителите си. Вината била на Лавранс. Уж бил голям храбрец сред мъжете, но не смеел да удари с юмрук по масата, станело ли дума за дъщерите му. Веднага щом дъщеря му започнала да хленчи и да крещи, той отстъпил и изпратил да повикат позлатения развратник от Трьонделаген, който дори не изчакал да се венчае с невестата си. Ала ако Лавранс бил сват на Андрес Гюдмюнсьон, рицарят щял да му покаже как да налее малко разум в главите на голобрадите си внуци. Кристин Лаврансдатер раждала по един здрав син на всеки единайсет месеца.