Сигрид Унсет - Стопанка

По време на престоя си в „Йорун“ Кристин не се отърси от налегналото я болезнено безпокойство.

Един ден Кристин и баща й отидоха в Шене. Тя разгледа забележителната ценност в имението: дебела шпора от най-прекрасното злато със старомодна форма, но с причудлива украса. Като всички деца в общината и Кристин знаеше какъв е произходът на шпората.

Още след като свети Улав покръстил долината, Аудхил Красивата от Шене била отвлечена в планината. Занесли църковната камбана в планината и започнали да я бият, за да повикат жената. На третата вечер тя излязла на поляната. Нагиздена със златни накити, сияела като звезда. Тогава въжето се скъсало, камбаната се търколила по канарата, а Аудхил била принудена да се върне в планината.

Но след много години при първия свещеник в Сил пристигнали дузина бойци. Храбрите мъже носели златни шлемове, сребърни ризници и яздели тъмнокафяви жребци. Те били синовете на Аудхил от планинския крал и помолили свещеника да устрои на майка им християнско погребение. Аудхил положила огромни усилия да съхрани вярата си и да спазва църковните празници в планината. На смъртния си одър отправила горещата си молба към синовете си да я положат в свещена земя. Свещеникът обаче отказал. Според легендата заради тази своя постъпка той не могъл да намери покой в гроба си, а през есента нощем го чували да снове из горичката на север от църквата и през сълзи да се разкайва за проявеното безсърдечие. През същата нощ синовете на Аудхил отишли в Шене и предали на родителите й поздрави от нея. На сутринта намерили в двора златната шпора. Тамошните стопани и до днес се смятали за роднини на синовете на Аудхил, защото и до днес ги спохождал небивал късмет в планината.

Докато яздеха в лятната нощ към къщи, Лавранс припомни на дъщеря си:

— Синовете на Аудхил казвали молитвите, които научили от майка си. Не споменавали името Господне и името Христово, но „Отче наш“ и „Вярвам“ звучали ето така в устата им: „Вярвам в един Бог Отец Вседържител и в Сина Божий, Единородния, и в Духа Светаго, Животворящия.“ Изричали и молитвата към Света Богородица: „Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба, защото си родила Спасителя на нашите души.“

Кристин се вгледа плахо в изпосталялото, загрубяло лице на баща си. В светлата лятна нощ то й се стори изтерзано от грижи и размисли. Никога не бе виждала баща си толкова измъчен.

— Никога не си ми разказвал това, татко — промълви тя.

— Не съм ли? Сигурно съм те мислел за много млада и съм се опасявал историята да не събуди твърде непосилни за теб тревоги. Според отец Айрик в посланията на апостол Павел пише: не само човешкият свят стене от болка…

Един ден, седнала най-горе на външните стълби към голямата стая, Кристин шиеше. Симон се появи на кон в двора и спря точно под нея, но не я видя. Родителите й излязоха да го посрещнат. Той отказа да влезе. Рамборг го помолила да се отбие в „Йорун“, ако минава от там, и да попита домашните за любимата й овца в кошарата. Ако Лавранс и Рагнфрид още не са я изпратили през планината, Рамборг искала Симон да й я заведе.

Кристин чу как баща й се почеса по главата и се засмя гневно. Призна, че се е надявал Рамборг да забрави за овцата си, защото се случила злополука. Лавранс дал на двамата си големи внуци по една малка брадва. Първата им работа била да пребият клетото животно.

Симон се засмя добродушно:

— Ах тези палавници от „Хюсабю“! Големи разбойници се извъдиха!

Кристин се втурна надолу по стълбите и отвърза сребърната ножица от колана си.

— Дай я на Рамборг в замяна на убитата овца. Зная, че си я беше харесала от малка. Никой няма да злослови за моите синове — разпалено извика тя, но изведнъж млъкна, защото прочете неодобрение и изненада по лицата на родителите си.

Симон не взе ножицата. Смути се леко. Същевременно забеляза Бьоргюлф, препусна към него, наведе се и вдигна момчето на седлото при себе си.

— Значи плячкосваш селата ни, а, храбрецо? Сега си мой пленник, а утре родителите ти ще дойдат у нас да се споразумеем за откупа.

Симон махна за поздрав и отпраши с момчето на коня. Бьоргюлф се заливаше от смях и риташе в ръцете му. Симон се сприятели бързо със синовете на Кристин. Тя помнеше, че мъжът умее да забавлява деца още от млад. Като малки сестрите й го обожаваха. В душата й се надигна неочакван гняв, задето Симон обича малчуганите и с охота се включва в игрите им, а нейният съпруг не понася детска глъч.