Сигрид Унсет - Стопанка

Настаниха Ерлен и Кристин на почетното място на трапезата. Всички седнаха, ядоха и пиха. Кристин се показа най-словоохотлива. Ерлен мълчеше, селяните също, но на Кристин й се струваше, че я харесват.

Детето се събуди, измънка и ревна пронизително. Майката го взе на ръце, за да го успокои. От време на време Кристин хвърляше поглед към селянката с пеленачето. Когато малкият се нахрани, Кристин поиска да го вземе в прегръдките си.

— Виж, мъжо — обърна се тя към Ерлен, — какво хубаво и мило момченце!

— Да, така е — уклончиво отвърна Ерлен и погледна встрани.

Кристин се порадва на детето и го върна на майката.

— Арндис, искам да изпратя подарък за сина ти, защото той е първото дете, което държа в ръцете си, след като дойдох на север.

С пламнали страни и упорито изражение Кристин погледна съпруга си и леко се усмихна на насядалите на пейката селяни. Неколцина от тях се подсмихнаха под мустак, но се вторачиха пред себе си със сериозни, изопнати лица. Изправи се един подпийнал старец, взе черпака от купата с бира, остави го на масата и надигна тежкия съд:

— Да пием за това, стопанке, следващото дете в обятията ти да е бъдещият господар на „Хюсабю“!

Кристин се изправи и пое тежката купа. Първо предложи на мъжа си. Ерлен едва-едва доближи устни до купата, но Кристин отпи голяма глътка.

— Благодаря ти за наздравицата, Юн от „Скуг“ — кимна тя с усмивка, цялата сияеща от радост и подаде купата на следващия.

Ерлен се изчерви и изглеждаше много ядосан, а Кристин изпитваше неуместно желание да се смее и да се весели. След известно време Ерлен поиска да тръгват и двамата поеха към къщи.

Яздиха известно време в пълно мълчание. Изведнъж Ерлен подхвана заядливо:

— Според теб нужно ли е арендаторите ни да разбират за греха да се омъжиш бременна? Спокойно можеш да си заложиш главата, че за дни мълвата ще обиколи всички общини във фиорда.

Първоначално Кристин замълча, вторачена над главата на коня. По лицето й плъзна смъртна бледност и Ерлен се изплаши.

— Това ли са първите ти думи, отправени към сина ти в утробата ми? — попита накрая тя, без да го поглежда. — Няма да ги забравя, докато съм жива.

— Кристин! — умолително подхвана Ерлен. — Миличка моя — продължи още по-нежно той, но тя не го удостои с поглед. — Кристин!

— Да, господарю? — хладно отвърна тя с изискан тон и без да извръща глава.

Ерлен изруга, та от устата му се разхвърчаха искри. Пришпори коня си и препусна напред, но след малко се върна при нея.

— Толкова се вбесих, че щях да избързам напред, както направи на идване ти.

— И вероятно щеше да ти се наложи да чакаш доста дълго да се прибера при теб в „Хюсабю“.

— Какви ги говориш! — притесни се Ерлен.

Продължиха да яздят мълчаливо. Стигнаха до място, откъдето малка пътека извеждаше към хребета. Ерлен се обърна към съпругата си:

— Какво ще кажеш да минем над възвишението? Ще си удължим пътя, но ми се прииска да ти покажа гледката.

Кристин кимна равнодушно.

Ерлен предложи да тръгнат пеш. Завърза конете за едно дърво.

— Двамата с Гюнюлф си играехме на хребета — сподели той. — Любопитно ми е да разбера дали е останало нещо от крепостта ни.

Ерлен я поведе за ръка. Тя се примири и не се отдръпна, но вървеше с наведена глава и си гледаше краката. Не след дълго се изкачиха на възвишението. Над покритата със скреж широколистна гора, в завоя след рекичката, се виждаше имението „Хюсабю“, кацнало на склона срещу тях. Извисяваше се величествено с каменната си църква и множеството си къщи, широки поля и тъмен горист рид отзад.

— Мама често ни водеше тук. Но винаги гледаше на юг, към планината Довре. Копнееше цял живот да се махне от „Хюсабю“. Обръщаше се на север и се взираше в процепа, там, където сега синее. Отвъд фиорда има планини. Мама никога не поглеждаше имението.

Гласът на Ерлен звучеше меко и умолително, но Кристин мълчеше и не го поглеждаше. Той ритна замръзналия пирен.

— Не, нищо не е останало от нашето укрепление. Много време мина, откакто двамата с Гюнюлф играехме тук.

Думите му не получиха ответ. Малко по-надолу от мястото, където стояха, имаше малка, замръзнала локва. Ерлен взе камък от земята и го запрати натам. Локвата беше цялата в лед и върху черното огледало се образува само малка бяла звезда. Ерлен взе втори камък и го хвърли по-силно от първия. Продължи да хвърля, обладан от силен гняв, докато накрая май успя да разбие леда на парчета. Забеляза изражението на съпругата си. Тя наблюдаваше действията му с потъмнели от презрение очи и се усмихваше подигравателно на детинските му прояви.