Сигрид Унсет - Стопанка

Ерлен изслуша историята и отбеляза:

— Е, на мен не ми се е случвало подобно нещо, а и няма изгледи да ми се случи. А и не съм благочестив като баща ти.

Кристин го попита какви хора са присъствали на празненството им. Ерлен не успя да й разкаже почти нищо за тях. На Кристин й правеше впечатление, че съпругът й не прилича на жителите от околните села. Много от тях бяха хубави, светли и червендалести, с кръгли, твърди глави, със силно и яко телосложение, а част от старците бяха силно затлъстели. Сред тях Ерлен приличаше на бяла врана. Той стърчеше с една глава над повечето мъже, слаб, дори кльощав, с издължени, фини крайници; с черна, мека като коприна коса, бледо кафеникава кожа и светлосини очи под въгленовочерните вежди и гъстите черни ресници. Челото му беше високо и тясно, а слепоочията — хлътнали; носът — доста едър, устата — малка и неволева за мъж. Въпреки това Ерлен беше красавец. Кристин не бе виждала мъж, който би могъл да се мери с него по хубост. Дори нежният му тих глас се различаваше от плътния тембър на останалите мъже.

Ерлен се засмя на наблюдението й и обясни, че и неговият род не бил от тук, с изключение на прабаба му Рагнфрид Скюлесдатер. Според мълвата Ерлен приличал досущ на дядо си по майчина линия, Гауте Ерленсьон от „Скугхайм“. Кристин се поинтересува що за човек е бил той, но и за него Ерлен не знаеше почти нищо.

Една вечер Ерлен и Кристин се канеха да си лягат. Ерлен не успя да развърже връзката на обувката си и я сряза. За беда ножът се изплъзна от ръката му и той се поряза лошо. Раната прокърви силно, а той изруга цветисто, ядосан от непохватността си. Кристин, останала по долна риза, донесе от скрина си ленена кърпа за превръзка. Ерлен обгърна талията със здравата си ръка, докато тя стягаше другата. Изведнъж се вторачи в нея ужасен и объркан. Лицето му плувна в гъста червенина. Кристин сведе глава.

Ерлен отдръпна отривисто ръката си. Не каза нищо, когато Кристин си легна безмълвно. Сърцето й биеше глухо и тежко под ребрата. От време на време поглеждаше крадешком към мъжа си. Той й бе обърнал гръб. Съблече се бавно, дреха по дреха. Легна си и той.

Кристин чакаше да го чуе какво мисли. От нетърпение сърцето й почти спря да бие, замря и затрепери в гърдите.

Но Ерлен продължаваше да мълчи упорито. Не я прегърна.

Накрая все пак сложи непохватно ръка върху гръдта й и притисна брадичка в рамото й, а наболата му брада се заби в плътта й. Понеже той не пророни дума, Кристин се обърна към стената.

Имаше чувството, че потъва в бездънна пропаст. Та той не успя дори да изрече една-едничка дума, когато разбра, че през цялото това време тя е носила детето му. Кристин стисна здраво зъби в мрака. Нямаше намерение да го моли. Щом той мълчи, ще мълчи и тя, ако е нужно — и до деня на раждането. В душата й се надигна озлобление, но тя не помръдна. Ерлен също лежеше неподвижно в тъмнината. Мълчаха така часове наред. И двамата знаеха, че другият е още буден. Накрая тя разбра по равномерното му дишане, че се е унесъл. Сълзите й рукнаха неудържимо — сълзи на мъка, обида и срам. Никога нямаше да му прости тази постъпка.

Три дни Ерлен и Кристин се разминаваха, без да си говорят. Той се преструваше на ни лук ял, ни лук мирисал. Кристин кипеше от спотаен гняв и побесняваше от огорчение, когато забележеше, че той скришом я оглежда изпитателно, но веднага отмества очи, щом тя се обърне към него. На четвъртия ден сутринта тя седеше в голямата стая. Ерлен застана на вратата, облечен за езда. Канел се да отиде до „Медалбю“ и я попита има ли желание да го придружи; та нали имението било част от сватбените й подаръци. Кристин отговори утвърдително и Ерлен й помогна да си обуе вълнените ботуши и да си облече черното палто със сребърните закопчалки на ръкавите.

На двора чакаха четири оседлани коня, но Ерлен поръча на Хафтур и Егил да останат вкъщи и да помагат при вършитбата. После повдигна жена си и я качи на седлото. Кристин се досети какви намерения има Ерлен: да отвори дума за недоизказаните неща помежду им. Поеха на юг, към гората, но той продължаваше да мълчи.

Въпреки че отдавна влязоха в месеца, когато се коли добитъкът, все още не бе паднал сняг. Денят беше свеж и красив, слънцето тъкмо изгря. Навсякъде, и по земята, и по дърветата, блестеше бяла слана. Яздеха през полята на „Хюсабю“. Кристин забеляза, че почти няма стърнища и ожънати ниви, но е пълно с отдавна необработвани земи и оградени места за паша, покрити с мъхове, купчини трева и със стари издънки на растения. Реши да му сподели наблюденията си.