Сигрид Унсет - Стопанка

Една от слугините донесе на Ерлен ключовете за дома. Той закачи тежката връзка на колана на Кристин с усмивка, сякаш едва се сдържаше да не я разцелува. Мъж подаде на стопанина висок рог, опасан със златни халки. Ерлен поднесе рога към устните си и пи в чест на съпругата си:

— Здраве и изобилие в дома ти, стопанке!

Гостите се провикваха радостно и се смяха, докато тя пи с мъжа си. После двамата плиснаха остатъка от виното в огнището.

Под съпровода на свирни Ерлен Никулаусьон заведе жена си на почетното място на трапезата и покани гостите да се разположат.

На третия ден гуляйджиите започнаха да си тръгват един по един. Последните напуснаха „Хюсабю“ на петия ден след пладне. Кристин остана сама с мъжа си.

Първо накара слугите да извадят всички носии изпод леглата, да ги изперат с луга, да измият с луга и стените, да изнесат сламата и да я изгорят. После тя сложи нова слама и постла новите чаршафи, донесени от нея. Привърши с тази работа късно вечерта. Заръча на слугините да направят същото с всички легла в имението и да напекат на слънце всички кожи. Нареди им да се заемат още на следващата сутрин и да работят усилено, за да успеят да привършат преди почивните дни. Ерлен клатеше глава и се смееше: каква жена си е взел само! Но в думите му тя долови и срам от занемарения му дом.

Първата нощ Кристин не спа добре, макар че свещениците осветиха леглото й. Отгоре бяха наредени извезани с коприна възглавници, ленени чаршафи и най-отбрани черги и кожи, но сламата отдолу миришеше на застояло и мухъл. В постланата най-отгоре разкошна меча кожа и в дрехите гъмжеше от въшки.

Очакваха я много по-страшни неща. По стените наистина бяха окачени скъпи пана, но стълбовете под тях бяха потънали в сажди и мръсотия. На празненството поднесоха обилно угощение, ала голяма част от храната беше развалена или зле приготвена. Наложи им се да палят огнището с груби и мокри цепеници, които вместо да топлят, окадиха цялата стая.

На втория ден заедно с Ерлен обиколиха имението и Кристин видя колко занемарено е всичко. След пиршеството хамбарите и житниците се изпразниха. Гостите ометоха последните им запаси от брашно в сандъците. Не й стигаше умът как Ерлен смята да осигури фураж на многото си коне и добитък с толкова малко сено и слама. Дори шумата стигаше едва-едва за овцете.

Едната от спалните беше пълна с неизползван лен — вероятно събиран в продължение на много години, а в килера намери купчина стара, неизпрана и воняща вълна, една част прибрана в чували, а друга — разпръсната направо върху пода. Кристин я повдигна малко от края и от там изпаднаха дребни кафяви змийски яйца. Вътре гъмжеше от молци и червеи.

Добитъкът изглеждаше недохранен, изпосталял, крастав и болнав. В стопанството имаше само стари говеда. Единствено конете сред всички животни бяха добре гледани и красиви. Но никой от тях не можеше да се мери с Гюлсвайнен или Рингдротен, новия жребец на баща й. Шльонгванбауге, който Кристин доведе от „Йорун“, представляваше най-хубавият кон в конюшнята на „Хюсабю“. Кристин се изкушаваше да го гали по врата и да долепя лицето си до бузата му, когато ходеше там. А големците му се възхищаваха и хвалеха дебелите му груби крака, дълбоката гръд, малката глава и широката задница. Старецът от имението „Гимсар“ се кълнеше в Господ и в дявола, че са извършили голям грях, като са го кастрирали. От него можело да стане невиждан боен жребец. Кристин не се стърпя и започна да се хвали с коня на баща си — Рингдротен. Бил много по-едър и силен, нямало кон, способен да го надвие. Баща й го срещнал с всички прославили се жребци до местността Согн. Лавранс им избрал такива чудни имена, защото Рингдротен и Шльонгванбауге блестели като злато и кожата им била напръскана с червено-жълти кръгове. Едно лято майката на Рингдротен се отдалечила от стадото близо до Глиганските върхове и всички мислели, че я е изяла мечка, но кобилата се прибрала в края на есента. Добила жребче, без съмнение заченато от питомен кон. Погрижили се за кончето със сяра и хляб, а за по-сигурно Лавранс дал кобилата като пожертвование на църквата. Но жребчето така се преобразило, че сега Лавранс предпочитал да изгуби половината си стопанство, вместо да се раздели с него.

Ерлен се засмя и отбеляза:

— Иначе си много мълчалива, Кристин, ама заговориш ли за баща си, ставаш доста словоохотлива!

Кристин млъкна. Налегна я споменът за изражението на Лавранс, когато на изпроводяк той й помогна да яхне коня. Лавранс се мъчеше да изглежда весел заради многото хора около тях, но Кристин видя мъката в очите му. На раздяла баща й я погали по ръката и стисна дланта й за сбогом. Тогава Кристин се радваше, задето най-после си тръгва, но сега й се струваше, че докато е жива, в душата й ще гори болезненият спомен за очите на баща й.