Сигрид Унсет - Стопанка

Денем Кристин се преструваше, че всичко е наред. Всяка сутрин се обличаше грижливо, за да скрие още известно време от прислугата, че не е сама.

В „Хюсабю“ беше възприето слугите да се оттеглят по спалните си след вечеря. Двамата с Ерлен обикновено оставаха сами в просторната стая. Общо взето, тукашните обичаи напомняха на времената, когато господарите са имали роби и робини, които са поемали всички грижи за домакинството. В дома на Ерлен нямаше маса, прикована към пода. Сутрин и вечер се хранеха на голяма подвижна маса, застопорена върху предназначени за нея подпори, а след това я закачаха на стената. На обяд хората се хранеха по пейките. Такива са били порядките някога, съобрази Кристин. Но в днешно време, когато стопаните нямаше как да накарат мъжете да се включат в домакинската работа и се налагаше да се задоволят само с помощта на слугините, подобни традиции се оказваха трудно приложими. Жените не искаха да се поболеят, докато вдигат тежките маси. Някога Рагнфрид й бе разказвала, че в „Сюнбю“ се сдобили с прикована към пода маса — тогава Кристин била осемгодишна — и жените възприели новата мебел като ценна придобивка: вече нямало нужда да носят ръкоделията си в бараката — разполагали се във всекидневната, режели и кроели, а свещниците и красивата посуда върху масата придавали неповторим уют на домашната обстановка. Кристин реши на лято да помоли Ерлен да купи такава маса за северната дълга стена.

В „Йорун“ традицията повеляваше стопанинът да заема почетното място на трапезата откъм късата страна на масата. В „Хюсабю“ обаче до стената към преддверието се намираха леглата. В родния й дом майка й седеше в края на външната пейка, за да става и да наглежда слугините в готварницата. Рагнфрид се настаняваше до мъжа си само на тържества. В „Хюсабю“ почетното място се намираше под източния фронтон и Ерлен настояваше Кристин неизменно да седи до него. Винаги когато в „Йорун“ гостуваха божии служители, Лавранс им отстъпваше почетното си място и лично им прислужваше заедно със съпругата си, докато те ядяха и пиеха. Ерлен не правеше така, освен ако не идваха духовници от висш ранг. Той не питаеше особена симпатия към свещеници и монаси. Те излизат доста скъпо, твърдеше той. В такива мигове Кристин се сещаше какво казваха баща й и отец Айрик, щом чуеха някой да се оплаква от сребролюбието на църковните люде: човек забравя каква греховна радост си е доставил, дойде ли време да си плати за нея.

Кристин разпитваше Ерлен какъв е бил животът в „Хюсабю“ преди. За жалост съпругът й знаеше твърде малко. Бил чувал разни неща, ако не го лъжела паметта, но не можел да си спомни подробности. Преди имението било във владение на крал Скюле и той го благоустроил. Вероятно възнамерявал да го направи свое, след като дарил „Райн“ на женския манастир. Ерлен много се гордееше, задето произхожда от рода на херцога, когото винаги наричаше крал, и от рода на епископ Никулаус, баща на дядо му Мюнан. Но от разказите на мъжа си Кристин осъзна, че знанията му за родословието му се изчерпват с онова, което и тя бе чувала от баща си. В дома на Лавранс Бьоргюлфсьон нещата стояха по-различно. Нито бащата, нито майката се възгордяваха от властта и славата на предците си. Споменаваха ги често, изтъкваха добродетелите им и ги даваха за пример, но не премълчаваха и грешките им и съветваха децата да се поучат от тях. Знаеха анекдоти за Ивар Йеслинг-старши и за враждата му с крал Свере; за остроумните и светкавични отговори на Ивар Провт; за нечуваните телеса на Ховар Йеслинг и за небивалия късмет на Ивар Йеслинг-младши в лова. Лавранс разказваше за брата на дядо си, който отвлякъл момата на Фолкунгите от манастира във Врета; за дядо си — шведския господар Шетил; за баба си Рамборг Сюнесдатер, която непрекъснато копнеела да се прибере в дома си във Вестергаутлан и минала през замръзналото езеро Венерен, когато гостувала на брат си в Сулберга. Лавранс се впускаше в спомени за баща си, смел пълководец, и за неописуемата му скръб по първата му съпруга, Кристин Сигюршдатер, починала при раждането на Лавранс. Баща й четеше от книга за прародителката си, светицата Елин от Шовде, увенчана с мъченически венец. Лавранс неведнъж й бе обещавал да отидат да се поклонят на гроба на светицата, но така и не осъществиха намерението си.

В тревогата и неволята си Кристин се молеше на светицата, с която я свързваше кръвна връзка, да се застъпи пред Бога за здравето на рожбата й. Целуваше кръста, подарък от баща й, с късче от савана на светицата. Но Кристин изпитваше и боязън от света Елин, защото лепна грозно клеймо върху името на рода си. Когато се молеше на свети Улав и свети Томас да я закрилят, често имаше чувството, че думите й стигат до ушите им и проникват в състрадателните им сърца. Тези двама мъченици на справедливостта обичаха баща й повече от всички останали светци, дори повече от свети Лаврентий, на когото Лавранс беше кръстен. Баща й отбелязваше празника на светеца с пищен гуляй всяка година в края на лятото и раздаваше щедра милостиня на сиромасите. Веднъж, когато Лавранс лежал тежко ранен пред крепостта „Богахюс“, му се явил свети Томас. По думите на Лавранс милозливият му и достолепен вид го оставили без думи. Успял само да отрони „господарю, господарю“. Сияйният епископ нежно докоснал раната му и му обещал да оздравее и да се възстанови, да види отново жена си и дъщеря си, както му се примолил клетникът. В онази нощ никой не вярвал, че е възможно Лавранс Бьоргюлфсьон да надвие смъртта.