Сигрид Унсет - Стопанка

От време на време се случваше децата да заспят. Тогава майката се отпускаше на леглото до тях, без да се съблича. Разтревожен, Ерлен идваше да нагледа как са синовете му. Искаше да им попее, но децата не се впечатляваха от плътния му звучен глас. Настояваха майката да им пее, макар тя да нямаше певческа дарба.

Слугините увещаваха господарката да щади силите си, мъжете влизаха да питат как са децата, а Орм се мъчеше да разсейва болните момчета. По съвет на Кристин Ерлен изпрати Маргрет в Йостердалене, но Орм настоя да остане в „Хюсабю“. Беше вече голям. Отец Айлив бдеше над децата, когато не го викаха при други болни. Тревогите изсмукаха от тялото на свещеника всички тлъстини, натрупани в имението. Той страдаше неописуемо, докато гледаше как измират толкова много красиви, невръстни деца. Епидемията вземаше жертви и от възрастните.

На шестата вечер децата вече се чувстваха значително по-добре и Кристин обеща на мъжа си тази вечер да спи в семейното легло. Ерлен предложи да гледа синовете си заедно със слугините и да я повика при нужда. Но докато вечеряха, Кристин забеляза, че лицето на Орм е огненочервено, а очите му горят в треска. Младежът ги успокои: нищо му нямало. Изведнъж обаче Орм скочи от трапезата и се втурна навън. Ерлен и Кристин изтичаха след него. Младежът повръщаше на двора.

— Лошо ли ти е, сине? — прегърна го бащата.

— Ужасно ме боли главата — оплака се Орм и се отпусна върху рамото на Ерлен.

През нощта бдяха над болния младеж. Той бълнуваше в несвяст. Крещеше и размахваше дългите си ръце, сякаш за да повали чудовищата, които вижда. Кристин и Ерлен не разбираха какво говори.

На сутринта болестта повали и Кристин. Оказа се, че отново е носела дете в утробата си. Този път го изгуби и прекара дни наред, потънала в мъртвешки полуунес заради силната треска. Когато Кристин разбра за смъртта на доведения си син, той лежеше в гроба вече повече от две седмици.

Тогава Кристин се чувстваше напълно омаломощена и не усети съкрушителна скръб. Нищо не стигаше до съзнанието на анемичната, изтощена млада жена. Дори й се струваше, че предпочита да лежи така — ни жива, ни умряла. Зад гърба й останаха ужасяващи преживявания. Дни наред слугините не смееха да я помръднат, за да почистят и оправят тоалета й, но състоянието й се дължеше на високата температура. Сега стопанката нямаше нищо против да я обгрижват. Над постелята й бяха окачили множество уханни венци от планински цветя, за да гонят мухите. Донесоха ги хора от пасищата. Цветята разпръскваха сладкия си аромат още по-силно, когато валеше дъжд. Веднъж Ерлен доведе децата при болната майка. Тя забеляза колко съсипани изглеждат малките след прекараната болест. Гауте не я позна, но и от това не я заболя чак толкова. Кристин усещаше единствено постоянното присъствие на Ерлен в стаята.

Той ходеше всеки ден на служба, а после се молеше на гроба на Орм. Гробището на „Хюсабю“ се намираше до енорийската църква във Виняр, но телата на няколко малки деца от рода — две братчета на Ерлен и дъщеричката на Мюнан Бордшон — бяха положени в малката църква в самото имение. Кристин често изпитваше съчувствие към децата, които лежаха сам-сами под каменните плочи. Сред тези деца Орм Ерленсьон намери последния си дом.

Докато всички в „Хюсабю“ трепереха за живота на господарката, през селото минаха тълпи от просяци, поели към Нидарус за празника на свети Улав. Повечето от тях пътуваха всяка година до града: поклонниците развързваха кесиите си за сиромасите, защото те се славеха като много успешни застъпници пред Бога. Откакто Кристин стана стопанка на „Хюсабю“, просяците се научиха да се отбиват в Скаун. Знаеха, че там ще намерят подслон, обилно угощение и милостиня на изпроводяк. Тази година слугите понечиха да отпратят просяците, защото господарката им лежеше тежко болна. Но Ерлен, който прекарваше част от последните лета на север, знаеше какъв радушен прием оказва съпругата му на бедняците. Затова нареди на прислугата да им осигури подслон и да ги нагости по примера на Кристин. А на сутринта Ерлен се смеси с тълпата просяци. Помогна на слугите да им сипят храна за из път, да им я занесат и кротко помоли сиромасите да споменат съпругата му в молитвите си. Мнозина избухнаха в сълзи, когато научиха, че благата стопанка лежи на смъртен одър.

Отец Айлив изчака Кристин да се позакрепи и й разказа как сиромасите са приели вестта за нейната болест. Чак преди Коледа младата жена успя да вдигне сама ключовете си — толкова беше отмаляла.