Сигрид Унсет - Стопанка

— Опазил ни Бог. Ако в Норвегия имахме такъв човек сред нас, опасявам се, че мирът в страната отдавна щеше да е минало.

— Мирът в страната! — подигравателно възкликна Ерлен.

— Да, точно мирът — настоя Ерлинг Видкюнсьон. — Ерлен, не забравяй, че не само ние, членовете на рицарското съсловие, живеем в тази страна. На теб ти се струва много забавно тук да властва приключенски настроен и честолюбив мъж като Кнют Порше. Преди години нещата стояли така: когато някой тръгнел да обявява въстание, винаги лесно намирал подкрепа сред аристокрацията. Благородниците или се сдобивали с още земи и привилегии, или роднините им печелели борбата и пощадявали живота и собствеността им. В хрониките има сведения колко души от аристокрацията са загинали, но мнозинството се спасявали без оглед на изхода от въстанието. Така било по времето на нашите бащи. Но ти забравяш за селячеството и гражданите, Ерлен; за работниците, които са длъжни да плащат данъци цяла година и все пак се радват всеки път, когато през селата им мине войска, без да опожари домовете и да изколи добитъка им. Забравяш за обикновените хора, изтърпели непосилно бреме и издевателства. Според мен те благодарят на Господ и на свети Улав за стария крал Хокон, за крал Магнюс и за синовете му, задето подсилиха строгостта на законите и осигуриха мир…

— Не се съмнявам, че разсъждаваш така — отметна назад глава Ерлен.

Лавранс наблюдаваше младия мъж. Ерлен вече бе изтрезнял. Смуглото му лице пламна от възбуда, а под кожата на тънкия му кафяв врат изпъкна адамовата му ябълка. Лавранс отклони поглед към дъщеря си. Оставила ръкоделието в скута си, тя внимателно следеше разговора на мъжете.

— Толкова ли си сигурен, че селяните и обикновените хора се радват на новото си положение? Наистина в миналото, когато кралете и противниците им са кръстосвали земите ни с войските си, често са преживявали тежки времена. Старците още си спомнят как са били принудени да бягат в планината с добитъка и домочадието си, докато долу, в селото, от къщите им се издигали пламъци. Чувал съм подобни разкази. Но зная, че селяните помнят и още нещо: тогава в редиците на воините са били и техните бащи. Някога не само ние се борехме за властта, Ерлен. И селяните участваха в битката. Случваше се и да спечелят наши земи. Когато властва строг закон, няма начин син на уличница от Шида, който не знае името на баща си, да се ожени за вдовицата на благородник и да наследи всичките й имоти, както се е случило с Райдар Даре в „Дюфрин“. Неговият потомък Симон Андресьон кажи–речи беше женен за дъщеря ти, Лавранс, а сега живее под един покрив с племенницата на жена ти, Ерлинг! Сега властват редът и законът. Не зная как става, но в ръцете ни се трупа все селска земя, и то законно. Колкото по-уредено е законодателството, толкова по-бързо селяните изгубват властта и правата си да вземат участие в делата на кралството и да определят хода на собствения си живот. Селяните осъзнават това, Ерлинг! Не бъдете толкова сигурни, че те не копнеят за времената, когато воините са плячкосвали къщите им с огън и меч. Тогава са можели да спечелят с оръжие повече, отколкото могат да спечелят със законните си права днес.

— Ерлен е прав до известна степен — кимна Лавранс.

— Звучи ми много правдоподобно хората да помнят имената на малцината, успели да се измъкнат от сиромашията и да станат господари във времената, когато заповядваше мечът, и никой да не споменава безбройните бедняци, тънали в недоимък и жестока мизерия. Именно тези забогатели сиромаси са се превърнали в народни кръвопийци. Според мен поговорката „роднина за роднината е най-върлият враг“ е създадена заради тях. Човек трябва да е роден за господар, иначе се превръща в деспот. Но ако в детските си години е израснал сред слуги и ратаи, много по-лесно проумява, че ние, господарите, сме изгубени като беззащитни деца без бедняците, и в името на Бога, а и заради самите себе си, трябва да им помагаме с мъдри съвети и да ги закриляме с рицарските си умения. Историята не познава кралство, оцеляло, без неговите благородници да подсигурят с властта си правата на победните.

— Ти си достоен съперник на брат ми в проповедите, Ерлинг — засмя се Ерлен. — Но на мен ми се струва, че селяните от периферията на областта Трьонделаген са ни харесвали повече преди, когато сме водили синовете им на военни походи, а кръвта ни се е смесвала с тяхната и е обагряла в червено корабната палуба; когато сме разкъсвали обръча на вражеската войска и сме поделяли плячката със слугите си. Кристин, нали чуваш, от време на време надавам по едно ухо, когато отец Айлив чете от дебелите книги.