Сигрид Унсет - Стопанка

— Предположих, че си се досетила какво става с Кристин още през есента и се тревожиш за здравето й…

— Много съобразително от твоя страна, Ерлен — колебливо отвърна стопанката. — Сетил си се за мен. Откакто я отведе, не е изминал ден, без да се запитам дали не е тежко болна.

Лавранс се върна.

— Донесох ти лисича мас, зетко. Наложи бузата си с нея, защото кожата ти е замръзнала. Изчакай в преддверието Рагнфрид да ти помогне да я стоплите. Краката ти мокри ли са? Събуй си ботушите да видим какво става.

Хората от имението се събраха за вечеря и Лавранс им съобщи радостната вест. После заръча да донесат бира, за да отпразнуват събитието. На трапезата обаче не настана веселие. Стопанинът пиеше вода. Помоли Ерлен за извинение, но още като момче дал обет да не близва алкохол по време на пости. Слугите също се смълчаха. Разговорът вървеше мудно въпреки хубавата бира. Децата търсеха компанията на Лавранс, а той ги приласкаваше, но отговаряше разсеяно на въпросите им. Рамборг посрещаше шегите на Ерлен с остри и лаконични реплики. Така искаше открито да покаже на зет си, че думите му не й допадат. Момичето, вече осемгодишно, изглеждаше жизнерадостно и симпатично, но не приличаше на сестрите си.

Ерлен попита кои са другите деца. Лавранс му обясни: момчето било Ховар Трунсьон, най-малкото отроче в „Сюнбю“. Детето се отегчавало сред порасналите си братя и сестри и изявило желание да остане в дома на леля си за коледните празници. Момичето се казвало Хелга Ролфсдатер. Роднините й се принудили да преместят децата от „Блакаршарв“, след като си тръгнали от помена. Не бивало малките да виждат баща си в подобно състояние. Рамборг се радвала на доведените си брат и сестра.

— Двамата с Рагнфрид остаряваме, а Рамборг е по-весела и енергична дори от Кристин — обясни Лавранс и погали дъщеря си по къдравата коса.

Ерлен седна до тъща си, а тя го разпита как е Кристин след раждането. Зетят забеляза, че Лавранс ги наблюдава и слуша разговора им. После стана и си взе шапката и връхната дреха. Възнамерявал да отиде до дома на свещеника и да покани отец Айрик да се присъедини към празнуващите.

Лавранс пое към „Румюн“ по утъпканата пътека над полята. Луната чезнеше зад планинските върхове, но над белите скали искряха хиляди звезди. Лавранс се надяваше свещеникът да си е у дома, защото вече не издържаше да седи в компанията на хората от имението си.

Но когато тръгна между загражденията от дървени колчета и приближи двора, забеляза трепкаща восъчна свещ в мрака. Носеше я старият Аудюн. Видя, че по пътя върви човек, и разклати малкия сребърен звънец. Лавранс Бьоргюлфсьон падна на колене в снежната пряспа встрани от пътя.

Аудюн го отмина със свещ и звънец в ръка, от който се разнасяше нежен, мек звук. След него яздеше отец Айтрик. Той вдигна високо дарохранителницата над коленичилия мъж, без да поглежда встрани. Свещеникът отмина, а Лавранс сведе глава и вдигна ръце, отправяйки приветствие към Спасителя.

Синът на Айнар Хнюфа придружаваше свещеника. Значи старецът е на смъртен одър! Да. Лавранс прочете молитви за умиращите, преди да се изправи и да поеме обратно към дома. Среднощната среща с Господ му вдъхна сили и му донесе утеха. Когато с Рагнфрид си легнаха, той я попита:

— Ти подозираше ли в какво положение се намира Кристин?

— Нима ти не си се досещал?

— Не — отвърна лаконично стопанинът.

От отговора му тя разбра, че мисълта не му е чужда.

— През лятото доста се изплаших за нея — колебливо призна майката. — Забелязах колко малко яде. Но по-нататък нещата се уталожиха и реших, че съм си въобразила. Докато подготвяхме сватбата, ми се струваше много радостна.

— Имала е причина за това — леко подигравателно отбеляза Лавранс. — Но как е възможно да не ти е казала нищо? Нали си й майка…

— След прегрешението й се чудиш, но много добре знаеш, че тя не споделя с мен — оскърбено припомни Рагнфрид.

Лавранс мълчеше. След малко нежно пожела на съпругата си лека нощ и притихна, ала сънят не го споходи дълго.

Кристин, Кристин, малко мое момиче.

Нито веднъж Лавранс не засегна с дума онова, което Рагнфрид му призна онази нощ. Не й даваше никакво основание да се чувства виновна. Не промени отношението си към нея. Дори се стараеше да й засвидетелства още по-силна любов и привързаност. Тази зима обаче тя често проявяваше раздразнителност и сякаш търсеше признаци на спотаено огорчение в невинните му реплики. Лавранс не проумяваше с какво е предизвикал тревогата й и не знаеше как да я успокои. Затова се преструваше, че не забелязва настроенията й.