Сигрид Унсет - Стопанка

Безформеното създание се размърда, захленчи и се протегна. Превърна се в съвсем мъничко, виненочервено дете с човешки лик. Имаше ръчички и крачета с оформени пръстчета. Мъничето се сви и издаде съскащ звук.

— Господи, колко е мъничък — възкликна Кристин с тънък, изтощен глас и избухна в смях, примесен със сълзи.

Наобиколилите я жени също се разсмяха и започнаха да бършат сълзите си, а Гюнюлф я остави в ръцете им.

— Търколете го в коритото, та да вика по-силно — посъветва ги свещеникът и тръгна след жените, понесли младенеца към огнището.

След време Кристин се събуди изнемощяла в леглото си. Бяха свалили подгизналите й от пот, изпоцапани дрехи и по тялото й се разливаше приятна, блажена хладина и лекота. Жените бяха поставили пликчета с топла копривена каша върху тялото й и я бяха увили в горещи черги и кожи.

Тя понечи да си отвори устата, но някой й направи знак да мълчи. В стаята цареше пълна тишина. Разнесе се непознат за нея глас:

— Никулаус, в името на Отца и Сина и Светия Дух…

Някой поръси стаята с вода.

Кристин се надигна на лакът и се огледа. До огнището стоеше свещеник в бели одежди, а Юлв Халдуршон повдигна зачервеното, ритащо и голо дете от големия месингов казан, подаде го на кръстницата и пое запалената восъчна свещ.

Кристин роди детето си. Сега то пищеше така, че надвикваше свещеника. Но младата майка се чувстваше напълно равнодушна към случващото се и й се спеше.

После чу припрения и изплашен глас на Ерлен:

— Защо главата му изглежда толкова странна?

— Защото е била сплескана — спокойно обясни жената. — Няма нищо необичайно. На този храбрец му се наложи да се бори за живота си със зъби и нокти.

Кристин извика нещо. Постепенно започна да се разбужда от дъното на душата си. Та това е синът й, борил се за живота си точно като нея.

Гюнюлф се обърна бързо, с усмивка. Взе малката бяла пелена от ръцете на Гюна и я занесе до леглото. Положи детето в скута на майката. Премаляла от умиление и щастие, тя потърка бузата си в зачервеното, меко като коприна личице на бебето.

Кристин вдигна очи към Ерлен. Само веднъж преди го бе виждала толкова посърнал и изтерзан. Не помнеше кога, защото й се виеше свят. Знаеше, че е за предпочитане да не си спомня. Радваше се на Ерлен, застанал до брат си. Свещеникът бе положил ръка върху рамото му. Над душата й се възцари странно спокойствие и усещане за сигурност, докато наблюдаваше високия мъж в епитрахил и подризник. Кръглото му изпосталяло лице под тонзурата изглеждаше озарено от нечовешка сила, но той се усмихваше благо.

Ерлен заби камата си дълбоко в дървената стена зад майката с детето.

— Вече няма нужда да го правиш — засмя се свещеникът. — Момчето е кръстено.

Кристин се сети за нещо, казано от брат Едвин: току-що кръстеното дете е свято като небесните ангели. То е пречистено от греховете на родителите си и още не е съгрешило. Кристин целуна малкото лице със страх и трепет.

Гюна се приближи. Изглеждаше изтощена, капнала от умора, а и беше ядосана на бащата, задето не се сети дори да благодари на жените, помогнали на Кристин. Освен това се подразни, задето след ритуала свещеникът, а не тя занесе детето на майката. Гюна смяташе за редно тя да го направи, защото именно тя изроди Кристин и стана кръстница на сина й.

— Още дори не си приветствал рожбата си, Ерлен. Не си я взел в обятията си — ядосано отбеляза тя.

Ерлен вдигна пеленачето от скута на майката и за миг долепи буза до личицето му.

— Няма да мога да те обикна, преди да забравя колко измъчи майка си, Нокве — рече му той и го подаде на Кристин.

— Точно така, обвинявай го — заядливо промърмори старицата.

Магистър Гюнюлф се засмя, а след него и Гюна. Тя поиска да вземе детето и да го положи в люлката, но Кристин й се примоли да й го остави още малко. Майката веднага задряма със сина в обятията си и усети съвсем леко как Ерлен я докосна предпазливо, сякаш се боеше да не й причини болка. После заспа.

Сутринта на третия ден след раждането на Нокве, докато седяха сами в голямото помещение, магистър Гюнюлф посъветва брат си:

— Май стана време да съобщиш вестта на роднините на съпругата ти, Ерлен.

— Няма защо да бързаме — отвърна бащата. — Едва ли ще се пръснат от радост, когато научат, че вече ни се е родил син.

— Замисли се. Още през есента майката на Кристин е забелязала неразположението на дъщеря си и сигурно се тревожи за здравето й.

Ерлен мълчеше.