Сигрид Унсет - Стопанка

Юлв Халдуршон се изправи, приближи се до огнището, взе парче мек хляб, поразрови цепениците и избра една. После се премести в ъгъла до вратата, където седеше старецът Он. Двамата се засуетиха с хляба, скрит под връхната дреха на Юлв. Он резбоваше дървото. От време на време мъжете хвърляха крадешком погледи към двамината. След известно време Юлв и Он се изправиха и излязоха от помещението.

Гюнюлф ги проследи мълчаливо с поглед. Поднови молитвите си.

Едно момче се изхлузи от пейката и падна на пода, както спеше. Изправи се и се огледа объркано. Въздъхна и отново седна.

Юлв Халдуршон и Он тихо влязоха при останалите и се върнаха на предишните си места. Мъжете ги измериха с поглед, но никой не посмя да ги разпитва.

Внезапно Ерлен скочи на крака и се приближи до прислугата. Лицето му бе посивяло като глина, а очите му бяха хлътнали в орбитите.

— Нима нито един от вас не знае изход? Он, помагай! — прошепна Ерлен.

— Опитахме, не помогна — тихо отвърна Юлв.

— Не й е писано да роди детето — подсмръкна Он. — Нито жертвоприношенията, нито руните дадоха резултат. Жалко, че ще изгубиш толкова скоро добрата си женица, Ерлен.

— Я не говори така, все едно вече е мъртва — помоли Ерлен съкрушен и отчаян.

Върна се в ъгъла и заудря глава в кепенците в долния край на леглото.

Един мъж излезе навън, върна се и извести:

— Луната е изгряла. Съвсем скоро ще съмне…

След малко в голямото помещение влезе Гюна. Свлече се изнемощяла върху пейката с паниците до вратата, а прошарената й коса се пръсна по лицето. Забрадката се бе свлякла на гърба й.

Мъжете се изправиха мигом на крака и бавно се приближиха към нея.

— Някой да дойде да я държи — рече през сълзи тя. — Не можем повече… Ела ти, Гюнюлф. Не се знае къде ще му излезе краят…

Свещеникът стана и затъкна молитвеника в пояса си.

— И ти ела с нас, Ерлен — подкани го Гюна.

На вратата ги посрещна дрезгав, сърцераздирателен вой. Ерлен спря, целият разтреперан. Зад гърбовете на ридаещите жени зърна част от изкривеното от болка, неузнаваемо лице на Кристин. Младата му съпруга стоеше на колене, а те я крепяха.

До вратата няколко слугини, проснали се ничком върху пейките, се молеха на глас, без да спират. Ерлен се втурна към тях и зарови глава в дланите си. Кристин стенеше непрекъснато и при всеки вик кръвта се смразяваше в жилите му. Нямаше как да стане по-лошо.

Ерлен се осмели да погледне веднъж към съпругата си. Гюнюлф седеше на трикрако столче до нея и я държеше под мишниците. Гюна, коленичила до Кристин, бе обгърнала тялото й с ръце, но младата жена се съпротивляваше, обзета от смъртен страх, и се мъчеше да се отскубне от нея.

— Не, не, пусни ме, не издържам повече. Боже мой, помогни ми!

— Господ ще се смили над теб, Кристин — всеки път я успокояваше Гюнюлф.

До свещеника стоеше жена с паница, пълна с вода. След всеки пристъп той потапяше кърпа във водата и бършеше лицето на изнемощялата родилка. Попиваше потта от челото й и измиваше слюнката, потекла от устните й.

Кристин отпусна глава в обятията на Гюнюлф и се унесе за малко, но болките тутакси я изтръгнаха от унеса. Свещеникът продължаваше да повтаря:

— Ей сега ще дойде спасението ти, Кристин.

Никой вече не осъзнаваше кое време е през нощта. През капака на тавана се процеждаше сутрешната светлина.

После, след продължителен, безумен, изпълнен с ужас вой, настана пълна тишина. Ерлен чу как жените се разбързаха. Искаше му се да погледне какво става. Разнесе се силен плач и той отново се сви на кравай. Нямаше сили да разбере какво се е случило.

Кристин нададе втори вик, този път силен и бесен, много по-различен от лудите, нечовешки стенания, които се изтръгваха досега от устата й. Ерлен скочи на крака.

Гюнюлф стоеше наведен и продължаваше да държи Кристин. Коленичила на пода, тя се взираше със смъртен ужас в овчата кожа в ръцете на Гюна. Там се намираше нещо безформено и грапаво, наподобяващо вътрешности на заклано животно.

Свещеникът я притисна към гърдите си:

— Мила Кристин, току-що роди прекрасен и здрав син, за когото всяка майка горещо би благодарила на Бог. Той диша! — обърна се разпалено Гюнюлф към разплаканите жени в стаята. — Той диша! Бог не е толкова коравосърдечен, та да не чуе молитвите ни!

Още докато свещеникът говореше, в изтерзаното, объркано съзнание на майката изплува смътен спомен за напъпил цвят, от който избиха червени, набръчкани копринени листенца и разцъфнаха в цялата си прелест.