Сигрид Унсет - Стопанка

По време на престоя на Симон Андресьон в Нидарус Арне Явалсьон му засвидетелства безусловната си подкрепа. Арне му напомни, че Ерлен има право да обжалва присъдата си заради незаконосъобразен процес. Според постановлението процесът срещу Ерлен следвало да се води от мъж, принадлежащ към неговото съсловие, докато в случая фин от „Хестбьо“ бил рицар, а Ерлен — оръженосец. Според Арне съществуваше вероятност да преразгледат присъдата и да я смекчат, защото нямаше как да отредят на Ерлен по-строго наказание от отлъчване.

Що се отнася до изтъкнатите от Ерлен аргументи в полза на нова, по-грижовна към поданиците кралска власт, Арне намираше идеите му за много добри. Всичките знаели кой е човекът с желание да застане начело на управлението и да определя посоката, докато кралят не е способен да взема решения самостоятелно. Арне се почеса по прошарената брада и погледна многозначително Симон.

— Никой ли не е го е виждал през лятото? — попита тихо Симон.

— Не. Според мълвата изпаднал в немилост пред краля. От цяла вечност си стои у дома и слуша брътвежите на жена си. Говори се, че дъщерите му наследили красотата и плиткоумието на майка си.

Ерлен изслуша присъдата си с невъзмутимо спокойствие. По лицето му не трепна и мускул. Докато го извеждаха, поздрави учтиво, непринудено и елегантно придворните, присъствали на срещата, както постъпи и на идване. Ерлен запази бодрия си дух и уравновесеността си и по време на разговора със Симон и Кристин на следващия ден. С тях дойде и Арне Явалсьон и Ерлен реши да послуша съвета му:

— Досега все не успявах да заведа Кристин в Дания — той прегърна жена си през кръста. — А винаги съм изпитвал силно желание да пътувам с нея по света.

По лицето му премина тръпка и неочаквано той разцелува страстно бледите страни на съпругата си, без да се смущава от присъствието на двамата мъже.

Симон Андресьон замина за „Хюсабю“, за да организира пренасянето на движимото имущество на Кристин в „Йорун“. Посъветва я да изпрати децата в Гюдбранската долина заедно с покъщнината.

— Синовете ми няма да мръднат от бащиния си дом, преди да ги изпъдят — отсече тя.

— На твое място нямаше да чакам да се стига дотам — възрази Симон. — Те са още малки и не разбират какво се случва. По-добре да напуснат „Хюсабю“ под предлог, че ще погостуват на леля си и ще видят имението, което майка им е наследила в долината.

Ерлен подкрепи Симон. Накрая се разбраха само Ивар и Скюле да тръгнат със свако си на юг. Кристин не можеше да се раздели с двете си най-малки деца. Най-сетне доведоха Лавранс и Мюнан в градското им имение, но най-малкият й син не я позна. Тогава нервите й не издържаха и тя избухна в сълзи. Симон не я беше виждал да плаче, откакто дойде в Нидарус. Сега Кристин проливаше безутешно сълзи над Мюнан. Малкият риташе, опитваше се да се освободи от задушаващата прегръдка на майка си и протягаше ръце към бавачката. Лавранс се сгуши в обятията на Кристин, провеси ръце на шията й и се разплака, защото виждаше майка си разстроена. Кристин реши да вземе малките и Гауте при себе си. Гауте не пожела да тръгне със Симон, а и на майката никак не й се искаше да го пуска. Детето носеше твърде тежко бреме за възрастта си и Кристин предпочиташе лично да го наглежда.

Отец Айлив доведе децата в града. Помолил архиепископа за разрешение да напусне за известно време църквата и да погостува на брат си в цистерцианския манастир на остров Таутра. Свещеникът предложи на Кристин да вземе Нокве и Бьоргюлф със себе си в обителта, защото Кристин нямаше възможност да се грижи за толкова много деца в града.

Последната вечер преди свещеникът и двете големи момчета да заминат — Симон вече бе отпътувал с близнаците — Кристин се изповяда на хрисимия, чистосърдечен мъж, който през всичките тези години й беше духовен баща. Прекараха заедно няколко часа. Отец Айлив й напомни да проявява послушание и покорство към Господ Бог и търпение, преданост и любов към съпруга си. Внезапно той също коленичи до Кристин, все още с червения си епитрахил, символизиращ игото на Христовата любов, и започна да отправя горещи, безмълвни молитви. Кристин знаеше, че духовникът се моли за господарите и хората от „Хюсабю“, за чието духовно благоденствие се бе грижил години наред с присъщата си отзивчивост.

На следващия ден Кристин наблюдаваше от пристанището в града как братята — миряни от обителта в Таутра вдигат платната на лодката, която щеше да отведе свещеника и двамата й най-големи синове. На път за вкъщи тя се отби в църквата на миноритите и остана там, докато се почувства достатъчно силна да се прибере. Вечерта Кристин приспа двете малки деца, взе ръкоделието си и започна да разказва приказки на Гауте, докато и той се унесе.