Сигрид Унсет - Стопанка

Изненадата и благодарствената му усмивка, с която посрещнаха Симон, му придадоха още по-силно очарование.

— Помниш ли нощта, когато бдяхме край смъртния одър на нашия тъст, братко? — попита Симон. — Тогава се хванахме за ръце, а Лавранс сложи длан над тях и пред него двамата с теб си обещахме винаги да се подкрепяме като братя.

— Да — кимна Ерлен, а по лицето му грейна усмивка. — Още тогава Лавранс е знаел, че не ти ще имаш нужда от помощта ми, а аз — от твоята.

— Не мисля. По-скоро е очаквал ти да ме подкрепяш, защото си по-влиятелен — възрази Симон.

— Лавранс беше умен мъж, Симон — продължи с усмивка Ерлен. — Може да прозвучи странно, но зная, че той ме обичаше!

Мислено Симон се съгласи с Ерлен. И Бог знае защо, но и самият той — напук на всички злостни слухове за Ерлен, напук на нещастието, което му бе причинил, — изпитваше необяснима братска нежност към съпруга на Кристин. Ерлен се поинтересува как е тя.

Симон обясни в какво състояние я е заварил — болна и полудяла от тревога заради него. Улав Хермансьон обещал да издейства разрешение за Кристин да посети съпруга си веднага щом Борд се прибере в града.

— Не я пускай, преди да е оздравяла! — помоли горещо Ерлен. По потъмнялото му небръснато лице неочаквано се разля девича руменина. — Само от това ме е страх, Симон. Няма да понеса да я гледам болна!

После Ерлен си възвърна предишното спокойствие:

— Разчитам, че ти ще я подкрепяш като верен приятел, ако остане вдовица. Тя и децата няма да обеднеят, защото имат голямо наследство от Лавранс. А ако се преместят в „Йорун“, ти ще бъдеш наблизо и ще им помагаш.

В деня след рождеството на Пресвета Богородица в Нидарус пристигна кралският предстоятел Ивар Омюнсьон. Свикаха дванайсет придворни, идващи от северните части на страната, и им поставиха задачата да произнесат присъдата на Ерлен Никулаусьон. Избраха брата на кралския предстоятел Фин Омюнсьон да води обвинението.

През лятото Хафтур Граут от Гудьой се самоуби с малката кама, която позволяваха на всеки затворник да задържи, за да си реже храната. Явно пленничеството бе сломило Хафтур до степен да изгуби разсъдъка си. Когато научи за нещастието, Ерлен сподели със Симон, че така поне няма да се бои какво ще издаде Хафтур, но изглеждаше дълбоко потресен.

При следващите посещения на Кристин и Симон стражата излизаше от време на време. Двамата посетители обсъждаха положението и единодушно установиха, че най-важната цел на Ерлен е да не издаде съучастниците си. Веднъж той го каза на Симон в прав текст. Обещал на всички свои съратници да мълчи, пък ако ще да му отсекат ръцете:

— Досега не ми се е случвало да предам човек, който ми е гласувал доверие.

Очите му бяха кристално сини. Добре поне, че сам си вярва, помисли си Симон.

На кралските наместници не им се удаде да заловят друг участник в заговора на Ерлен, освен братята Грайп и Турвар Туресьон от Мьоре. Те отрекоха да са знаели за предателство към краля. Според тях планът на Ерлен се свеждал единствено до намеренията му да убеди херцогинята колко полезно би било синът й Хокон Кнютсьон да получи възпитанието си в Норвегия. После неколцина влиятелни фигури от страната се канели да изтъкнат пред крал Магнюс, че би допринесъл за благото и на двете си кралства, като провъзгласи брат си за крал на Норвегия.

Боргар и Гюторм, синовете на Трун, бяха извадили късмет, като успели да се измъкнат от кралския дом на остров Вейой. Според слуховете им помогнала някаква жена, запленена от подкупващата красота и лекомислието на Боргар. Ивар от „Сюнбю“ все още се намирал в крепостта в Мьос, а младият Ховар явно не влизаше в плановете на братята си.

Докато кралските приближени провеждаха съвещанието, архиепископът свика консилиум в крепостта си. Симон, човек с много приятели и познати, съобщаваше новините на Кристин. Според всеобщите очаквания щели да осъдят Ерлен на изгнание, защото престъпил клетвата пред краля. И Ерлен очакваше подобна развръзка. Не губеше кураж и възнамеряваше да замине за Дания. Там все щеше да се намери място за пъргав мъж, способен да си служи с оръжие, а и херцогиня Ингебьорг сигурно щеше да приеме съпругата му като своя роднина и да я удостои с покровителството си. Щеше да позволи на Симон да вземе малките деца във „Формо“, а двамата си големи синове — да заведе в Дания.

През цялото това време Кристин не напусна града дори за ден. Не беше виждала децата си, с изключение на Нокве и Бьоргюлф. Една вечер двамата й синове дойдоха на коне в имението. Майката им позволи да останат няколко дни, но после ги изпрати в „Росвол“, където съгласно желанието на Ерлен госпожа Гюна се грижеше за по-малките им братя. Кристин се опасяваше, че ако синовете им тръгнат с тях, ще я налегнат тревожни мисли, започнат ли да ги разпитват и да се наложи да им обяснява положението. Тя се мъчеше да пропъди всички спомени за годините, прекарани в „Хюсабю“. Животът й там протече изпълнен с какви ли не преживявания, но сега те й навяваха спокойствие, както развълнуваното море вдъхва спокойствие на човек, който го наблюдава от възвишение. Гонещите се вълни изглеждат вечни и неизменими. През всичките тези години животът си вървеше, набраздявайки душата й с безброй вълнения.