Сигрид Унсет - Стопанка

— Не исках да кажа това, нямах предвид това… Дано Бог те окрили, Кристин, та да намериш сили и да понесеш с топлота и търпение прегрешенията на съпруга си.

— Точно това правя — отговори непоколебимо тя.

Гюнюлф отвърна лице от нея, блед и разтреперан. Закри очите си с ръка.

— Ще се прибирам. У дома по-лесно ще събера мислите си и ще намеря начин да помогна на теб и Ерлен. Дано Бог и всички светии опазят живота на брат ми и му донесат спасение. Кристин, не мисли, че не обичам Ерлен…

След като остана сама, Кристин се почувства още по-зле. Не искаше да пуска слугите при себе си. Сновеше из стаята, кършеше безпомощно ръце и стенеше тихо. Късно вечерта на двора изтрополиха коне. Вратата на стаята се отвори и в мрака се мярна фигурата на едър, пълен мъж в пътническо облекло. Гостът тръгна към Кристин. Шпорите му звънтяха, а мечът му опираше земята. Тя позна Симон Андресьон, избухна в силен плач и протегна ръце към него. Симон я притегли в обятията си, а тя извика от болка. Той я пусна, но Кристин отпусна ръце на раменете му и опря чело о гърдите му, задавяна от безутешни ридания. Симон леко докосна кръста й:

— За бога, Кристин!

Сякаш дори спокойният му топъл глас навяваше мисълта за скорошно спасение, а от тялото му лъхаше мъжка миризма на пот, прах, на коне и кожени дрехи.

— За бога, твърде рано е да губим кураж и надежда. Все ще се намери изход, не се отчайвай така.

След малко тя успя да се съвземе дотолкова, че да му поиска извинение за поведението си. Кристин преживяваше тежко рязкото отбиване на най-малкото си дете.

Симон разбра как е прекарала последните три дни. Повика слугинята й и я разпита дали в имението има жени, които да помогнат на стопанката. Но слугинята беше неопитна девойка, а надзирателят на имението — вдовец с две неомъжени дъщери. Симон поръча да доведат лечителка от града и накара Кристин да си легне. Обеща да поговори с нея, след като тя се посъвземе.

Докато чаках да дойде лечителката, Симон седна със слугата си да се подкрепят. Кристин отиде да се съблече в малката стая и размени няколко думи със Симон. Веднага щом с Рамборг научили за случилото се, той тръгнал към града, а сестра й — към „Сюнбю“, за да успокои съпругите на Ивар и Боргар. Ивар го затворили в крепостта в Мьос, а третия брат, Ховар, го оставили на свобода при условие, че няма да напуска областта. Според мълвата Боргар и Гюторм успели да избягат. Юн от „Лаугарбрю“ потеглил към долината на река Раума, за да разпита какво става, и обещал да изпрати вест. На обяд Симон се отбил в „Хюсабю“, но не останал дълго. Момчетата били здрави, а Нокве и Бьоргюлф го умолявали настойчиво да ги вземе със себе си.

Кристин си възвърна самообладанието и смелостта и късно вечерта прие Симон. Той приседна в края на леглото й. Тя лежеше, обзета от приятното изтощение, което настъпва след силни болки, и гледаше пълното, загоряло от слънцето лице на зет си и малките му решителни очи. Присъствието му й вдъхваше кураж. Симон изслуша подробностите по случая на Ерлен и лицето му придоби сериозно изражение, но той се опита да я успокои.

Тя се загледа в колана от лосова кожа около кръста на Симон. Върху голямата плоска катарама от мед, покрита с тънък слой сребро, нямаше друга украса, освен издълбаните инициали „А.М.“ — означаваше „Аве Мария“. Дългата кама с позлатен сребърен обков и едри планински кристали на дръжката и неугледният малък нож с напукана рогова дръжка, закрепена с месингов пръстен, за да не се разпадне — всичко това беше част от ежедневното облекло на баща й. Помнеше го от дете.

Лавранс го даде на Симон на смъртния си одър. Първо искаше да му завещае позлатения си празничен колан и допълнително сребро, та зет му да си направи още сребърни плочки и коланът да му стане по мярка. Симон обаче помоли да му подари ежедневния си колан. Лавранс отвърна, че така ще остане излъган, но младият мъж смяташе камата за ценна придобивка.

— Дай му и ножа — обади се Рагнфрид и се поусмихна.

Мъжете също прихнаха. Да, и ножа, смяха се те. Лавранс и Рагнфрид непрекъснато се препираха заради този нож. Стопанката се ядосваше, задето мъжът й носи този грозен и противен предмет на колана си, но Лавранс се кълнеше, че съпругата му никога няма да успее да ги раздели.

— Не съм вадил ножа срещу теб, Рагнфрид. А и в Норвегия няма да намеря никъде такъв хубав нож за рязане на масло. Ако е достатъчно нагорещен, де.

Кристин поиска да разгледа ножа и да го подържи в ръка.