Сигрид Унсет - Стопанка

Рагнфрид се приближи до дъщеря си с детето на ръце и го сложи върху гърдите на майката. Отметна копринената завивка, която през деня разстилаха върху леглото, сгъна я и я остави настрана. После погледна дъщеря си и докосна дебелата й тъмноруса плитка, провесила се между белите й гърди.

— Баща ти често ме питаше дали си запазила дългата си красива коса. Доставяше му неописуема радост да му разказвам, че не си изгубила хубостта си въпреки многото си деца. През последните години Лавранс се гордееше с теб, защото си станала чевръста стопанка и красива, здрава майка на прекрасни мъжки рожби.

На няколко пъти Кристин едва преглътна сълзите си.

— А на мен, майко, татко често ми повтаряше, че ти си най-добрата съпруга за него. Искаше да ти го кажа — Кристин млъкна смутена.

Рагнфрид се засмя тихо:

— Не е имало нужда баща ти да кара друг да ми предава обяснението му в любов — погали главата на бебето и ръката на дъщеря си, прегърнала малкия Лавранс. — Но сигурно така е пожелал… Мила Кристин, никога не съм гледала с лошо око на твоята обич към баща ти. Напълно разбираемо и нормално е да си го обичала повече от мен. Като малка беше толкова миловидна и красива, че направо не вярвах как Господ ми позволи да те задържа. Но тогава мислех повече за изгубените си деца, отколкото за живите — Рагнфрид седна в края на леглото. — В „Скуг“ станах свидетел на по-различни обичаи. Не си спомням например баща ми да ме е целувал. Целуна майка ми, когато тя почина. Мама целуваше Гюдрюн по време на литургия, защото сестра ми се намираше най-близо до нея. После Гюдрюн целуваше мен. Иначе нямахме такъв обичай… В „Скуг“, когато се върнехме от църква, след като сме вкусили от Тялото Христово, и слезехме от конете на двора, Бьоргюлф целуваше синовете си и мен по бузата, а ние му целувахме ръка. После семейните двойки допираха устни и се ръкувахме с всички от имението, присъствали на службата. Пожелавахме си да сме се поучили след взетото причастие. Лавранс и Осмюн много често се отблагодаряваха на баща си за подаръци именно като му целуваха ръка. Когато Бьоргюлф или Инга влезеха, синовете им ставаха и сядаха едва когато стопаните им разрешат. Първоначално на мен тези порядки ми се струваха глупави, заимствани от чужда култура. Но после с баща ти изгубихме синовете си, а години наред треперехме над Юлвхил. С течение на времето започнах да оценявам, задето родителите на Лавранс са го възпитали да бъде благ и любвеобилен към близките си.

— А татко не успя ли да види Сигюр? — попита след малко Кристин.

— Не — отвърна Рагнфрид. — И аз не го видях жив.

— И все пак ми се струва, майко, че си имала много поводи за радост през живота си.

По бледото лице на Рагнфрид рукнаха сълзи.

— Така е, слава на бога. Право думаш.

Детето заспа на майчината гръд. Рагнфрид го взе внимателно и го сложи в люлката. Закопча ризата на Кристин с малката брошка, погали я по бузата и й пожела лека нощ. Кристин вдигна ръка да я спре.

— Майко — умолително подхвана тя.

Рагнфрид се наведе, притегли я в обятията си и я разцелува. От смъртта на Юлвхил не беше проявявала такава майчинска нежност.

На следващия ден Кристин стоеше зад ъгъла на голямата къща, загледана в склоновете отвъд реката. Времето беше приказно хубаво. Носеше се аромат на кълнове, а отвсякъде долиташе ромон на волни потоци. Горичката и поляните се бяха раззеленили.

Там, където пътят лъкатушеше над „Лаугарбрю“, блестеше свеж, лъскав килим: миналата година Юн изгори малката гора и зася мястото с ръж.

Оттам Кристин най-добре щеше да види траурната процесия.

Върволицата минаваше под канарата в горната част на свежата ръжена нива.

Различи фигурите на свещениците начело на процесията. Плътно зад тях яздеха клисарите с кръстове и восъчни свещи. Не виждаше пламъците в ясния ден, а свещите й приличаха на тънки бели черти в далечината. Следваха двата коня с ковчега на баща й, поставен на носилка между тях. В дългата върволица съзря Ерлен на черния му кон, майка си, Симон, Рамборг, роднини, приятели.

За кратко чуваше ясно песента на свещениците въпреки бученето на Логен, но после гласовете им заглъхнаха в клокоченето на реката и в бълбукането на пролетните потоци по склоновете. Кристин остана загледана в далечината дълго след като и последният товарен кон се изгуби от погледа й.

След по-малко от две години от смъртта на Лавранс Бьоргюлфсьон, в началото на зимата на 1332-а година, се спомина и Рагнфрид Иваршдатер. Разстоянието между Хамар и Скаун е голямо, затова когато в „Хюсабю“ разбраха за смъртта й, Рагнфрид лежеше в земята вече повече от месец. Но през първата неделя след Великден Симон Андресьон пристигна в имението на Ерлен и Кристин, за да обсъдят разни подробности относно наследството на Рагнфрид. Сега Кристин Лаврансдатер притежаваше „Йорун“ и се договориха Симон да наглежда земите й и да контролира арендаторите й. Симон управляваше имотите на тъщата си в долината, докато Рагнфрид живееше в Хамар.