Сигрид Унсет - Стопанка

Още на следващия ден в имението заприиждаха гости. Приличието изискваше родилката да се усамоти в отделна стая, защото още не бе ходила на църква. Застлаха леглото й с копринени завивки и възглавници от най-фини платове. Донесоха люлката от „Формо“ и сложиха в нея малкия Лавранс. Някои от гостите се отбиха да видят Кристин и бебето.

Увериха я, че тялото на баща й е запазило красотата си. Само леко е пожълтяло. Досега хората не били присъствали на траурен ритуал, където да има толкова много свещи, донесени от опечалените.

На петия ден започна прощалната гощавка — нечувано пищна и богата. В конюшните на „Йорун“ и „Лаугарбрю“ подслониха повече от сто коня, а част от гостите пренощуваха във „Формо“. На седмия ден след смъртта на Лавранс наследниците поделиха имотите му в пълно единодушие и разбирателство. Лавранс лично се бе погрижил да разясни завещанието си и всички се съобразиха с последната му воля.

На следващия ден траурното шествие потегляше за Хамар.

Вечерта преди отпътуването Рагнфрид влезе в стаята с огнището, където стояха Кристин и малкият Лавранс. Стопанката изглеждаше капнала от умора, но лицето й излъчваше сигурност и спокойствие. Помоли слугините да ги оставят насаме.

— Зная, че къщите в цялото имение са претъпкани с народ, но се надявам да си намерите някое кътче. Тази нощ спя за последно в дома си и искам аз да бдя над дъщеря си.

Рагнфрид пое детето от ръцете на Кристин, отнесе го до огнището и го приготви за сън.

— Сигурно ти е много трудно да се примириш, че напускаш имението, където си живяла с баща ми през всичките тези години, майко — предположи Кристин. — Направо се чудя как понасяш тази мисъл.

— По-скоро не бих понесла мисълта да остана в „Йорун“, без да виждам вече как баща ти се труди на двора — отвърна Рагнфрид, докато люлееше бебето в скута си. — Май не съм ти разказвала как взехме решението да се преместим да живеем тук — подхвана Рагнфрид след кратко мълчание. — Годината, когато ни известиха, че моят баща Ивар лежи на смъртен одър, не можех да яздя. Наложи се Лавранс да тръгне сам на север. Помня колко хубаво беше времето във вечерта, когато потегли. Още оттогава баща ти обичаше да язди по свечеряване, по хладина. Тръгна за Осло вечерта; беше юли. Изпратих го до кръстовището на пътя от имението с пътя към църквата. Нали се сещаш? Там има няколко големи голи скални къса, а наоколо земята е неплодородна. В „Скуг“ почвите не са хубави и винаги цари суша, но през онази година класовете на нивите се поклащаха, натежали от зърно. С Лавранс разговаряхме за богатата реколта. Той водеше коня си за юздата, а аз — теб за ръката. Тогава ти беше на четири години. Стигнахме до разклона. Аз ти казах да тичаш обратно към къщи. На теб никак не ти се щеше, но баща ти поръча да намериш пет бели камъка и да ги наредиш като кръст в потока още при извора. Кръстът щял да го опази от троловете в гората, когато мине оттам. И ти хукна…

— Това легенда ли е? — попита Кристин.

— Никога не съм чувала подобна легенда. Според мен баща ти си го съчини. Нали се сещаш, че той непрекъснато измисляше разни приказки, докато си играехте заедно?

— Да, спомням си.

— Придружих го до камъка на джуджето в гората. Той настоя да се прибирам и вървя с мен до разклона. През смях се закани да не ме пуска да бродя сама из гората, и то след залез-слънце. Спряхме на кръстопътя. Обвих врата му с ръце. Стана ми мъчно, задето не мога да се прибера в родния ми дом. Така и не успях да свикна със „Скуг“ и постоянно копнеех за Гюдбранската долина. Лавранс ме утеши. Накрая обеща: „Ако се върна и те намеря с новородения ми син на ръце, ще изпълня едно твое желание, стига да е по силите ми.“ И аз го помолих да се преместим да живеем в наследственото ми имение. Той не се зарадва на молбата ми и рече: „Как не се сети да поискаш нещо по-голямо!“. Позасмя се, а аз си помислих, че никога няма да ми угоди. Струваше ми се съвсем разбираемо да ми откаже. Знаеш какво се случи с най-малкия ти брат, Сигюр. Живя по-малко от час. Халвар едва успя да го кръсти, и той издъхна. Баща ти се прибра в една ранна утрин. В Осло му обадили какво нещастие сполетяло дома ни и той веднага препуснал към „Скуг“. Аз още не можех да се надигна от постелята: бях смазана от скръб. Струваше ми се, че никога повече няма да намеря сили да стана на крака. Бог да ми прости, че когато те доведоха при мен, се обърнах към стената и отказах да те видя, клето мое дете. Лавранс приседна в края на леглото, преди да си свали връхната дреха и меча, и каза, че ще опитаме да живеем в „Йорун“, дано се почувстваме по-добре. Ето така напуснахме „Скуг“. Вероятно сега разбираш защо не искам да живея тук, след като Лавранс си отиде.