Сигрид Унсет - Стопанка

На ярката светлина, нахлуваща през прозорците на каменната сграда, личеше, че косата на Ерлен Никулаусьон е побеляла доста по слепоочията. Нежната кожа около устата и под очите му бе осеяна с бръчки. Напречни гънки набраздяваха дългата му, красиво извита шия. И въпреки това Ерлен младееше сред останалите мъже, макар и далеч да не бе най-младият сред тях. Но той бе запазил грациозната си фигура, а движенията му притежаваха същата непринуденост и небрежност като на младини. И сега, на срещата, Ерлен започна да се разхожда напред–назад из стаята с характерната за тялото му лекота и гъвкавост, като продължаваше да държи ръцете си сключени на гърба. Всички останали господа заеха местата си и разговаряха с приглушени гласове. Пъргавите стъпки на Ерлен и дрънченето на сребърните му шпори отекваха твърде отчетливо.

Накрая един от по-младите мъже раздразнено го помоли да седне:

— Стига си вдигал шум, човече!

Ерлен замръзна на мястото си, смръщи вежди и се обърна с усмивка към мъжа, направил му забележката.

— Къде се напи тази вечер, та си така чувствителен към шума, Юн? — попита Ерлен и седна.

Лагман Харал се приближи до него, а Ерлен се изправи и остана на крака, докато лагманът седна; после се отпусна до него, кръстоса крака и сключи ръце над коляното си, докато двамата разговаряха.

Ерлен разказа на Симон напълно откровено за всички сполетели го неприятности, след като убиецът и магьосницата се изплъзнали от ръцете му. Но сега, докато с лагмана разнищваха случая, по лицето му бе изписано напълно безгрижно изражение.

Появи се и архиепископът. До почетното място го съпроводиха двама мъже и наредиха възглавници около Негово Високопреосвещенство. Симон виждаше Айлив Дребния за пръв път. Архиепископът приличаше на немощен старик и трепереше от студ, въпреки че бе облечен в кожух и носеше обточена с кожа шапка. Ерлен му представи Симон, който падна на едно коляно, когато се наведе да целуне пръстена на Айлив. И Ерлен долепи почтително устни до украшението на ръката му.

Повикаха Ерлен да се изправи пред архиепископа, след като Негово Високопреосвещенство отдели време да поговори с присъстващите на различни теми. С благопристойното си поведение Ерлен му засвидетелства почтителността си, но отговаряше доста лековато на въпросите, задавани му от един каноник. Изражението на областния управител остана смело и невинно.

Потвърди, че в продължение на много години до ушите му стигали слухове за магьосници, но докато при него не се яви човек с молба да отсъди по повод на конкретна случка, Ерлен не се чувствал длъжен да проверява всички клюки, разпространявани от жените в околността. Според Ерлен разследването и преценката дали има основания да се повдигнат обвинения било задължение на свещеника.

Попитаха го дали старецът, живял в „Хюсабю“, се е опитвал да прави магии.

Ерлен се усмихна:

— Он често се перчеше с дарбите си, но никога не съм виждал доказателства за изкуството му. Още като дете съм го чувал да разказва за магьосници, но винаги съм смятал приказките му за безобидни измислици и шеги. Брат ми Гюнюлф и нашият свещеник отец Айлив са го разпитвали неведнъж, но явно не са открили смущаващи факти, щом не са предприели нищо. А и човекът не пропускаше служба и си казваше християнските молитви. Никога не съм вярвал на слуховете за дарбата на Он, а откакто на север станах свидетел на разни лапландски магии и заклинания, осъзнах, че в сравнение с тях хвалбите на стареца са просто детски шеги.

Свещеникът поиска да разбере дали Ерлен е вземал от Он предмети, които да му донесат късмет в любовта.

— Да — веднага кимна с готовност Ерлен и се усмихна. — Май тогава бях на петнайсет, значи преди двайсет и осем години. Он ми даде кожена кесия с малък бял камък и няколко изсушени части от животни. И тогава не хващах вяра на такива дивотии. На следващата година, когато отидох да служа в кралския двор, я подарих. С останалите младежи бяхме на сауна в града. Докато се веселяхме, реших да им покажа магическата кесия. После при мен дойде един от пажовете с молбата да я купи. Размених я срещу хубаво бръснарско ножче.

Попитаха го за името на въпросния паж.

Първоначално Ерлен не искаше да издаде кой е, но архиепископът лично го насърчи да говори. Ерлен вдигна очи, а в тях пробяга игриво пламъче.

— Ивар Омюнсьон.

По лицата на присъстващите се изписа странно оживление. От устата на Гюторм Хелгесьон се изтръгнаха няколко сподавени изсумтявания. И Айлив едва сдържаше усмивката си. Тогава, със сведени клепки и прехапал долната си устна, Ерлен се осмели да предположи: